Преглътнах.
— Грейс, не го приемай лично. Това е факт. Колкото по-бързо се примириш с фактите, толкова по-добре. Сега спри да си мислиш за това. Кажи ми защо искаш да се обадиш на Рейчъл.
Премигнах няколко пъти, докато погледът ми се избистри. Радвах се, че Коул не е тук. Той ме мислеше за някаква желязна девица, а аз не исках да променям мнението му. Единствено Сам имаше правото да види каква развалина съм в действителност, защото двамата с него бяхме едно цяло и това, че той знаеше нещо, бе все едно че и аз го знам.
— Защото ми е приятелка и не искам да си мисли, че съм мъртва. Пък и защото ми е приятно да разговарям с нея! Тя не е толкова тъпа, за колкото я мислиш.
— Колко сантиментално — каза Изабел, но в думите й не се долавяше сарказъм. — Виж, ти ме помоли да ти кажа защо това е лоша идея и аз го направих. Отговорът ми няма да се промени.
Въздъхнах. Въздишката ми беше треперлива и далеч по-тъжна, отколкото ми се искаше.
— Добре — отсече Изабел така, сякаш й се бях разкрещяла. — Говори с нея. Само после не обвинявай мен, ако не може да понесе истината. Разсмя се на някаква шега, която само тя схващаше, след което продължи:
— Във всеки случай, на твое място не бих й споменавала онова за вълците, а единствено факта, че си жива. Казвам го, в случай че изобщо ме слушаш.
— Винаги те слушам. Освен когато не го правя.
— Ето я и добрата стара Грейс. Така е по-добре. Започвах да си мисля, че си станала пълна загубенячка.
Усмихнах се на себе си, защото това беше най-близкото нещо до емоционално откровение, което можех да получа от Изабел. После ми хрумна друго.
— Ще можеш ли да направиш още нещо за мен? — попитах.
— Ох, няма ли край!
— Ами просто нямам представа как да разбера по друг начин, не знам дали дори и ти би могла да го направиш, без да събудиш подозрения. Ако някой може да се справи обаче, то това си ти.
— Продължавай с комплиментите, Грейс. Вършат работа.
— Косата ти е страхотна — казах и тя се разсмя по обичайния си студен начин. — Искам да знам дали бих могла да завърша официално, ако ходя на лятно училище.
— За целта не се ли иска да бъдеш човек? Не че някои от малоумниците, които се размотават из училището през последната година, заслужават подобно определение.
— Мисля, че вече ставам по-стабилна. Не съм се трансформирала от известно време. Според мен може да проработи. В момента, когато спра да се водя „изчезнала“.
— Знаеш ли какво ти трябва? — попита Изабел. — Добър адвокат.
Вече бях мислила по въпроса. Не бях сигурна какво се казва в щатските закони на Минесота относно бегълките, като каквато със сигурност щях да бъда класифицирана. Струваше ми се адски нечестно, че мога да се сдобия с подобна черна точка в досието, но щях да се оправя някак.
— Познавам едно момиче, чийто баща е именно такъв — отбелязах.
Сега вече Изабел се разсмя искрено:
— Ще проверя как стоят нещата. Ти си единственият човек на тази планета, които се притеснява как ще завърши гимназия, докато се превръща в различен животински вид през свободното си време. Приятно е да установиш, че някои неща никога не се променят. Зубърка. Натегачка. Любимка на учителите… Това е любимката винаги ми е звучало, все едно става дума за някакъв домашен любимец от сорта на котенце или кученце. Което ми се струва крайно подходящо определение в случая, след като вече ти расте козина.
— Искрено се радвам, че успявам да те забавлявам — промърморих в очакване на някоя язвителна забележка.
Изабел се разсмя отново:
— Аз също се радвам.
Трийсет и девета глава
Този път Кьониг ми показа с жест да седна на предната седалка в полицейската кола. Купето се беше нагряло под безмилостните слънчеви лъчи и той започна борбата си с жегата, като включи климатика на максимум. Сред ледените въздушни струи имаше мънички водни капчици, които ме удряха по лицето. Вълкът, който все още трябваше да се таи някъде вътре в мен, дори не помръдна. Цялата кола миришеше на боров ароматизатор.
Кьониг изключи радиото, което беше настроено на някаква станция със седемдесетарски рок.
Мислех си за това как Кълпепър стреля по семейството ми от хеликоптер.
Единственият звук в колата беше спорадичното припукване на радиостанцията, закачена върху рамото на Кьониг. Стомахът ми изкъркори шумно и той се приведе над мен, за да отвори жабката. Вътре имаше пакет солети и две шоколадови десертчета.