Взех солетите.
— Благодаря — казах, макар храната да ми беше предложена по такъв начин, че се чувствах малко неловко да благодаря за нея.
Кьониг дори не ме погледна.
— Зная, че Хейфорт греши — каза той. — Наясно съм кое е свързващото звено и не, това не си ти.
Осъзнах, че не беше завил към книжарницата. В момента се отдалечавахме от Мърси Фолс, вместо да се приближаваме към него.
— Тогава кое е то? — попитах. Във въздуха беше надвиснало нещо като очакване. Той можеше да каже Бек или Пограничната гора или пък каквото и да било друго. Само дето не мислех, че ще го направи.
— Вълците — заяви Кьониг.
Затаих дъх. По радиостанцията се чу неясният и придружен с пращене глас на диспечерката:
— Кола седемнайсет?
Кьониг натисна някакъв бутон върху радиостанцията и приведе глава към рамото си:
— В момента съм на път с пасажер. Ще се обадя, когато приключа.
— Разбрано — отвърна тя.
Той остана смълчан за няколко секунди, след което заговори отново, без да поглежда към мен:
— Сега ми кажи истината, Сам, защото вече нямаш време за увъртания. Кажи ми я сега. Искам да чуя истината, а не това, което каза на Хейфорт. Къде е Джефри Бек?
Гумите свистяха шумно върху асфалта, докато се отдалечавахме от Мърси Фолс. Дърветата профучаваха край нас, а аз си спомних деня, в който бях отишъл, за да взема Грейс от магазина за риболовни принадлежности. Струваше ми се, че това се беше случило преди милион години.
Нямаше начин да му се доверя. Нямаше начин той да бъде подготвен за истината, а дори и да беше, първото ни и основно правило гласеше: не казваме на никого за нас. Най-малкото пък на полицая, който допреди малко беше стоял и стаята, докато те обвиняваха в отвличане и убийство.
— Нямам представа — промърморих. Гласът ми едва се чу заради шума от носещата се по пътя кола.
Кьониг сви устни и поклати глава:
— Аз бях там по време на първия лов за вълците, Сам. Знаех, че не е законно, и съжалявам, че присъствах, но по онова време целият град скърбеше заради смъртта на Джак Кълпепър. Аз бях там, когато ги подгониха през гората, та да ги приклещят край езерото. През онази нощ видях един от вълците и никога, абсолютно никога няма да го забравя. Скоро ще подплашат същите тези вълци, за да излязат от гората, и ще ги избият до един от въздуха, Сам. Вече видях документите, които го доказват. Сега ще ти задам въпроса още веднъж, защото аз съм единственият шанс, който ти и вълците имате в момента. Бъди искрен с мен. Сам. Къде е Джефри Бек.
Затворих очи.
Зад спуснатите си клепачи видях мъртвото тяло на Оливия. Видях и лицето на Том Кълпепър.
— Той е в Пограничната гора.
Кьониг бавно издиша през зъби.
— Същото се отнася и за Грейс Брисбейн, нали? — попита той.
Аз отворих очи.
— Както и за теб — продължи Кьониг. — Ти си бил там. Кажи ми, че съм луд. Кажи ми, че греша. Кажи ми, че когато през онази нощ видях един вълк с очите на Джефри Бек, това е било някаква оптическа илюзия.
Сега вече отворих очи. Трябваше да видя какво беше изражението му, докато произнасяше тези думи. Кьониг гледаше право напред, присвил вежди. Неувереността му го караше да изглежда по-млад; правеше униформата му по-малко плашеща.
— Не е било оптическа илюзия — казах.
— Значи той не е болен от рак?
Поклатих глава.
Кьониг не се обърна към мен, но кимна замислено, сякаш сам на себе си.
— Излиза, че никой не може да открие Грейс Брисбейн не защото тя е изчезнала, а защото е… — Кьониг млъкна. Не можеше да го произнесе.
Осъзнах, че много зависи от това какво ще се случи в този момент. От това дали ще довърши изречението си или не. От това дали ще приеме истината, както беше направила Изабел, или ще я игнорира, ще я вмести в рамките на някаква религия или пък ще я видоизмени така, че да я напасне към собствените си представи за света, подобно на родителите ми.
Не откъсвах очи от него.
— Вълк — довърши Кьониг, все така вперил поглед в пътя. Ръцете му обаче стиснаха волана по-здраво. — Не можем да открием нея или Бек, защото те са вълци.
— Точно така.
Кьониг поклати глава.
— Някога баща ми разказваше истории за вълци. Казваше ми, че един от приятелите му в колежа бил върколак, и двамата се смеехме на това. Човек никога не можеше да разбере дали си измисля, или казва истината.