— Е нещо, което няма да свърши добре — довърших вместо него.
— Другият вариант е да привлечем вниманието на организации за защита на животните, които биха искали да спасят една вълча глутница. Това обаче не свърши работа в Айдахо, пък и смятам, че предвид времевите рамки, в които трябва да се вместим, би било невъзможно, но…
— Мислехме да ги преместим — прекъснах го.
Кьониг се напрегна.
— Продължавай.
Не можех да открия правилните думи. Той беше толкова точен и логичен в изказванията си, че отново почувствах необходимостта да се представя на неговото ниво:
— На някое място, достатъчно далеч от хората. Но това… може да ни постави насред още по-лоша ситуация. Нямам представа как ще се държи глутницата на новото място, без съответните граници. Не знам дали трябва да се опитам да продам къщата на Бек, за да купя земя. Не мисля, че парите ще стигнат за достатъчно голям поземлен имот. Вълците се движат в рамките на големи територии, обхващащи цели километри, а това винаги би могло да доведе до неприятности.
Кьониг забарабани с пръсти по волана, присвил очи. Последваха няколко дълги секунди на мълчание, което беше чудесно. Имах нужда от тях. Последиците от моето признание пред него ми се виждаха съвършено непредвидими.
— В момента просто изказвам мислите си на глас — обади се той най-накрая, — но аз всъщност притежавам имот на няколко часа от тук, в посока на Пограничните езера. Земята беше на баща ми, наскоро я наследих.
— Аз… не… — започнах.
— Става дума за полуостров — прекъсна ме Кьониг. — Доста голям. Някога там е имало курорт, но в момента нищо не работи заради стари семейни разпри. Краят му откъм сушата е заграден с ограда. Не говорим за най-добрата ограда на света, просто телена мрежа, опъната между дърветата на някои места, но тя може да бъде подсилена.
Той погледна към мен в същия момент, когато извърнах очи към него и разбрах за какво си мислим и двамата: това би могло да проработи.
— Не мисля, че един полуостров, дори и да е достатъчно голям, би могъл да осигурява прехрана на глутницата. Ще се наложи да ги храним — казах.
— Значи ще ги храним — заяви Кьониг.
— Къмпингуващи? — попитах.
— Мястото гледа към стара мина. Тя не е била активна от шейсет и седма, но миньорската компания все още държи земята. Това беше и причината нещата с курорта да не се получат.
Прехапах долната си устна. Беше ми трудно да повярвам в този проблясък на надежда.
— Ще трябва някак да ги прехвърлим там.
— При това незабелязано — отбеляза Кьониг. — Том Кълпепър не би приел преместването като приемлива алтернатива на смъртта им.
— И бързо — добавих. Замислих се за неуспешните опити на Коул да хване някой вълк и за това колко време щеше да ни отнеме да уловим над двайсет, след което да ги транспортираме на няколко часа път на север.
Кьониг беше потънал в мълчание.
— Може би идеята не е добра — обади се той най-накрая. — Но въпреки това е някакъв вариант.
Вариант. Вариантът предполага нещо, което е изпълнимо поне на теория, а аз не бях сигурен, че случаят беше такъв. С какво друго разполагахме обаче?
Четирийсета глава
Този безкраен ден най-сетне свърши, когато Сам се прибра у дома с кутия пица и неуверена усмивка. Докато ядяхме, той ми разказа всичко за разговора си с Кьониг. Седяхме по турски на пода в стаята му, лампата на бюрото и коледните лампички бяха включени, а кутията с пица беше между нас. Лампата на бюрото се намираше точно под леко скосения таван и начинът, по който той отклоняваше светлината, караше стаята да изглежда топла и уютна, подобно на пещера. Сиди плейърът до леглото на Сам беше включен с намален звук и от колоните се лееше нисък и дрезгав глас, който пееше на фона на пиано.
Докато ми описваше какво се е случило през деня, от време на време Сам прокарваше пръсти по пода, все едно буташе нещо встрани, сякаш несъзнателно се опитваше да отмести последното нещо, което ми беше казал, преди да премине към следващото. Всичко край нас се разпадаше, а аз се чувствах като мъничка отломка, подхвърляна от морските вълни, но въпреки това не можех да спра да си мисля за това колко ми бе приятно да го гледам насред приглушената жълтеникава светлина, която ни обгръщаше. Той се беше променил от първия път, когато го бях видяла, вече беше по-твърд и не толкова млад, но извивките по лицето му, бързите жестове, начинът, по който засмукваше долната си устна, преди да продължи — бях влюбена във всичките тези неща.