Сам ме попита какво мисля.
— За?
— За всичко това. Какво ще правим?
Той се предоверяваше на способността ми да разсъждавам логично и трезво. Всичко това ми идваше малко в повече — Кьониг, който се беше досетил каква е тайната на вълците, идеята, че преместването е възможно, мисълта, че поверяваме съдбата си в ръцете на някого, когото почти не познавахме. Как можехме да сме сигурни, че той ще запази тайната ни?
— Ще имам нужда от още едно парче пица, преди да отговоря на този въпрос — заявих. — Коул не иска ли да хапне с нас?
— Каза ми, че бърза за някъде. Не мисля, че искам да знам причината. Най-малкото, не изглеждаше разтревожен или притеснен.
Откъснах коричката от едно парче; Сам взе останалото. Въздъхнах. Идеята да напуснем Пограничната гора беше обезсърчаваща.
— Не мисля, че трябва да е за постоянно. Говоря за вълците на полуострова. По-късно може да ни хрумне някаква по-добра идея, след като цялата тази история с лова приключи.
— Първо ще трябва да ги изведем от гората.
Той затвори кутията и проследи логото на пицарията с показалец.
— Кьониг ще ти помогне ли да се измъкнеш от неприятностите? Говоря за моето изчезване. Той очевидно знае, че не си ме отвлякъл или убил. Има ли някакъв начин да разкара полицаите, които ти дишат във врата?
— Нямам представа. Не каза нищо по въпроса.
Опитах се раздразнението да не проличи в гласа ми; в крайна сметка не бях ядосана на него:
— Не смяташ ли, че това е важно?
— Предполагам. От друга страна, вълците имат само две седмици. Мога да се притеснявам за доказването на невинността си и след това. Така или иначе, не мисля, че ченгетата могат да намерят нещо, заради което да ми лепнат каквото и да било реално обвинение.
Докато го казваше обаче, Сам така и не срещна погледа ми.
— Мислех си, че ченгетата вече не те подозират в нищо — натъртих. — Мислех си, че Кьониг знае истината.
— Кьониг знае истината. Само той и никой друг. Не може просто да им каже, че съм невинен.
— Сам!
Той сви рамене, все така без да поглежда към мен:
— В момента не мога да направя нищо по въпроса.
Дори самата мисъл, че някой го беше подложил на разпит в полицейския участък беше болезнена. Идеята, че според родителите ми той беше способен да ми причини зло, ме нараняваше още повече. Колкото до вероятността да бъде обвинен в убийство, това вече ми се струваше немислимо.
Тогава ми хрумна нещо.
— Трябва да кажа на родителите си — заявих. Спомних си за разговора ми с Изабел по-рано през деня. — Или на Рейчъл. Или на някой друг. Някой трябва да научи, че съм жива. Ако стане ясно, че Грейс не е мъртва, това ще сложи край на спекулациите около мистериозното ми убийство.
— Смяташ, че родителите ти ще проявят разбиране? — попита Сам.
— Нямам представа как ще реагират, Сам! Но няма да позволя да те… да те вкарат в затвора.
Смачках салфетката си и я хвърлих ядосано по кутията с пица. Винаги досега бяхме избягвали на косъм опасността да бъдем разделени. Струваше ми се кошмарно да си представя, че след всичко, което се бе случило, нещо напълно прозаично и създадено от човека в крайна сметка може да се окаже причината да бъдем откъснати един от друг. А междувременно Сам изглеждаше гузен, сякаш самият той вярваше, че е виновен за мнимата ми смърт.
— В случая е без значение колко лоши са родителите ми, защото това е нещо много по-лошо.
Сам най-накрая вдигна очи към мен:
— Вярваш ли им?
— Сам, те няма да се опитат да ме убият — отсякох.
Млъкнах рязко и притиснах ръце към устата си издишайки шумно.
Изражението му не се промени. Салфетката, която той внимателно разкъсваше, беше замръзнала в ръцете му.
Сега вече покрих с длани цялото си лице. Нямах сили да го гледам.
— Съжалявам, Сам. Съжалявам.
Мисълта за безизразното му изражение, за зареяния в нищото вълчи поглед… усетих как сълзите опитват да се прокрадват навън изпод клепачите ми.
Чух как подът проскърца, когато той се изправи. Махнах ръце от лицето си.
— Моля те, не си отивай — прошепнах. — Съжалявам.