Тялото ми бе пронизано от тръпка, която свърши точно под окото ми. Аз се трансформирах. Сивият вълк — Бек — изщрака с челюсти пред бялата вълчица, отблъсквайки я по-далеч от мен.
Те ме спасяваха.
Бялата вълчица срещна погледа ми за последно. Този път.
Четирийсет и втора глава
Прекарах уикенда в очакване Грейс да се обади и да ме покани в къщата на Бек и когато най-накрая осъзнах, че тя вероятно е очаквала от мен да се самопоканя, както правех обикновено, вече беше станало понеделник. Дотогава кутията с опасните играчки на Коул беше пристигнала и аз реших, че мога да я занеса до къщата, което ми даваше повод да се видя и с Грейс. Не беше като да отивам там специално, за да се срещна с Коул, нали така? Знаех кое е добро за мен. Независимо дали това ми харесваше или не.
Когато Коул ми отвори, беше без риза и леко запотен. Изглеждаше така, все едно е ровил в пръстта с ръце, и имаше охлузвания около лявото си око. Цялото му лице беше озарено от широка и добронамерена усмивка. Успяваше да изглежда някак величествено, дори и когато току-що ставаше от сън и беше само по гащи. Имаше нещо неоспоримо театрално в него, което се проявяваше дори и когато сцената му беше толкова скучна и ежедневна.
— Добро утро — поздрави ме той, присвивайки очи срещу слънцето. — Чудно време си имате в Минесота. Не бях обръщал внимание.
Беше наистина великолепен ден, един от онези съвършени пролетни дни, които Минесота без проблеми пъхваше между седмиците на студ или пък насред летните жеги. Моравата край мен ухаеше на чимшировите храсти, посадени на неравни разстояния пред къщата.
— Вече не е утро — уточних. — Нещата ти са в колата. Така и не каза какви точно да бъдат успокоителните, така че взех от най-гадния тип, който намерих.
Коул потърка гърди с мръсната си длан и проточи врат, все едно от мястото си на прага можеше да види какво съм му донесла:
— Добре си ме опознала. Влизай. Тъкмо се канех да приготвя разни разсънващи неща. Имах страхотна нощ.
От гостната зад него гърмеше музика; беше ми трудно да си представя, че в момента Грейс е в къщата.
— Не знам дали ще вляза — промърморих.
Той се разсмя нехайно, с което директно определи изказването ми като някакъв чудат каприз, и тръгна бос към джипа ми.
— Предната седалка или задната? — попита той.
— Най-отзад.
Кутията всъщност не беше голяма и можех преспокойно да я взема сама, но предпочитах да погледам ръцете на Коул, докато я носи.
— Влез в работилницата ми, малката — покани ме той.
Последвах го в къщата. Вътре беше по-хладно, отколкото навън, и миришеше на нещо изгоряло. Басът на надънената музика вибрираше в подметките на обувките ми; наложи ми се почти да изкрещя, за да може да ме чуе:
— Къде са Сам и Грейс?
— Ринго тръгна с колата си преди няколко часа. Трябва да е взел и Грейс със себе си. Нямам представа къде са отишли.
— Не го ли попита?
— Още не сме се оженили, за да му искам отчет — заяви Коул и после добави скромно, — засега.
Той ритна вратата след себе си, защото ръцете му бяха заети с кутията, и каза:
— Давай към кухнята.
Музиката осигури хаотичния саундтрак на моя преход към кухнята, където миризмата на изгоряло се усещаше доста по-отчетливо. Мястото изглеждаше така, сякаш наоколо беше вилняло природно бедствие. Плотът беше покрит с чаши, маркери, спринцовки, книги и разкъсан пакет със захар, паднал на една страна. Всички шкафове бяха покрити със снимки на вълците от Мърси Фолс в техните човешки тела. Опитах се да не докосвам нищо.
— Какво гори?
— Мозъкът ми — отвърна Коул. Той използва последното свободно местенце на плота, до микровълновата печка, за да остави кутията. — Съжалявам за бъркотията. За обяд ще има амитриптилин.
— Сам знае ли, че си превърнал кухнята му в нарколаборатория?
— Аха, всичко е одобрено лично от Сам Рот. Искаш ли да пийнем кафе, преди да отидем и да заложим капана?
Захарта хрущеше под токовете на ботушите ми.
— Изобщо не съм казвала, че ще ти помагам да го заложиш.
Коул огледа вътрешността на една чаша, преди да я сложи пред мен и да я напълни с кафе.