С треперещи пръсти Зиновия надигна съда и отпи под топлия му поглед. На свой ред Тирон пое дълбока глътка, сетне отново впи устни в нейните.
Доста време след това той се откъсна от Зиновия и се вгледа в сияйните зелени езера, сетне кимна към тесните стълби, които водеха към тъмния коридор.
— Ще се кача, за да запаля няколко свещи за нас.
Зиновия погледна колебливо към застрашителната черна празнота над стъпалата.
— Какво има горе?
— Спалнята ми — отвърна Тирон и вдигна въпросително вежда, като я видя да потръпва. — Горе е по-удобно, отколкото тук, мила. — Той посочи мебелите наоколо. — Както сама добре виждаш.
— Разбира се — отвърна Зиновия, очаквайки го да продължи. Моментът, когато щеше да се наложи да се раздели с девствеността си върху неговия сламеник, бързо наближаваше. Зиновия съзнаваше, че това може да е последната й възможност да избяга, но за своя изненада остана. И както се опитваше да успокои угризенията на съвестта, които я налегнаха внезапно, тя се почувства сякаш някой друг бе тук на нейно място и правеше все неща, които би осъдил а преди седмица две. Оставаше си сурова реалност това, че след няколко кратки минути разпалените от нейното кокетство страсти ще бъдат удовлетворени, за да донесат облекчение ако не на нея, то поне на него. Осъзнала какво е сторила, тя не намери сили да го погледне в очите.
Тирон прекалено добре усещаше промените в настроението на жената, в която се бе влюбил, за да не забележи рязката промяна в нейното състояние. Макар да бе смутен от внезапната й хладина, на него му стана изведнъж безкрайно ясно, че Зиновия не бе чак толкова въодушевена от идеята да му се отдаде. Сериозно се съмняваше дали и целувките му щяха да успеят да успокоят страховете, които я бяха обзели сега, и изглеждаше най-благоразумно да я остави за известно време сама, за да направи избора си.
Като се примири мислено с мрачната и разочароваща перспектива да се окаже лишен от сладката утеха на нейната страст, Тирон тръгна към стълбите и подхвърли натъжено през рамо:
— Ще се върна след минута.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Звукът от стъпките му, съпроводен от лекото поскърцване на дъските, постепенно заглъхна. Зиновия бе изправена пред последната преграда пред осъществяването на нейния план. Играта наближаваше края си, но нейната съвест внезапно се надигна срещу коварните кроежи и започна да я терзае немилостиво. Почтеност! Чест! Свян! Девство! Скромност! Скрупули! Милосърдие! За всичко, което бе скъпо на нейните родители, сега тя се отплащаше с възел от лукавство и скандално поведение, като безсрамно предизвикваше действия, от които някоя по-блага, по-свенлива и по-смирена девойка би тръпнала от ужас. И всичко това само защото искаше за съпруг човек, когото да може да обича. Пътят, който си бе избрала, надали можеше да бъде наречен морален. Тя съзнателно съблазняваше един мъж, за когото знаеше, че я желае, допусна го до себе си и скоро щеше да разруши надеждите на друг, който разчиташе тя да стане негова съпруга. Защо да не понесе ударите на съдбата в името на честта така, както го правеха другите жени? — питаше я съвестта й. Преди много години Наташа беше приела да се омъжи за по-възрастен човек и като награда се сдоби с любов, която й бе много скъпа. Защо и Зиновия да не постъпи по същия начин? Какво й даваше основание да бъде тъй вироглава, че да пренебрегва морала и да мине по разбитите сърца на хората, които бе наранила?
Девойката потръпна при мисълта, че Тирон ще бъде най-пострадал от нейното лукавство. Поради някаква причина тя вече не можеше с лека ръка да пренебрегне неговите чувства. И той бе човешко същество! И той можеше да страда! И щеше да бъде наранен от нейното коварство!
Как да постъпи? Как можеше да избяга от мрежата на собствените си кроежи?
Просто като си тръгне!
Зиновия се смръщи от болка, когато гузната съвест изкрещя тези думи в съзнанието й. Тя направи няколко неуверени стъпки към стълбите, а неизплаканите сълзи натежаха като камък върху сърцето й. После замръзна и с ужас помисли какво щеше да й струва нейното тръгване. Част от нея настояваше да се махне, но имаше и друг глас, който я окуражаваше да следва плана си, ако не иска да понесе последиците.
У нея започна да се надига паника, докато стоеше заслушана в битката между двата гласа. Неохотно очите й се плъзнаха към черния кадифен жакет, метнат на стола и тя простена вътрешно, като осъзна, че планът й няма да се увенчае с успех. Полковник Райкрофт бе точно това, което я бе предупредила Наташа. Той не заслужаваше да падне в капана на една лукава жена.
Преглъщайки сълзите си, като го чу да слиза по стълбите, Зиновия грабна плаща си и хукна към вратата. Тя вече натисна дръжката, готова да избяга, но в паниката си я натисна прекалено грубо и бравата отново заяде, като осуети опита й да се изплъзне, без да го погледне в очите.