— Да не си полудял? — изкрещя вбесено Алексей. Той не страдаше от скрупули от рода на чест и уважение към чуждото достойнство. Искаше да се наслади в пълна мяра на отмъщението си. — Аз заповядвам тук! И аз ти казвам да продължиш с наказанието, докато не реша, че е достатъчно… или се кълна, че няма да получиш нищо!
— Свършихме ти работата! — изрева Ладислас и пристъпи напред. — Ще ни платиш или…
Петров се захили, измъкна един блестящ кинжал и опипа острието му с пръсти.
— Може би ще ни платиш с кожата си, както искаше да плати англичанина.
— Ще ви платя след като бъде кастриран и нито минута по-рано — настоя Алексей, който бе прекалено възбуден, за да усети на каква опасност се излага.
— Тогава го направи сам — изсумтя презрително Ладислас. — Ние няма повече да вдигнем ръка срещу него заради човек като теб! На мен ми е достатъчно онова, което той получи дотук. Ние сме воини и го уважаваме като воин. Ако искаше да се изправим срещу него в честен бой, тогава щяхме да го пронижем, но няма да стане по начина, който ти искаш. — Разбойникът презрително посочи с брадичка окървавения, насечен гръб.
— Ти искаш да умре като жалък страхливец. Имахме числено превъзходство и го хванахме жив, както нареди, но ето какво ще ти кажа, болярино: той е далеч повече мъж, отколкото ти изобщо би могъл някога да бъдеш!
За втори път тази вечер Алексей чуваше тази неприятна истина и това само го вбеси още повече. Червените му устни оголиха бели зъби и той с ръмжене ги изруга, задето отказваха да му помогнат, сетне измъкна един остър кинжал, хвърли се напред и посегна да смъкне бельото на Тирон. Пленникът се опита да се защити от осакатяването и се замята отчаяно, но беше толкова отслабнал, че не можеше да направи нищо.
Попречи Зиновия, която свирепо се нахвърли върху Алексей с отчаяна решимост. Бе готова дори да поеме удара с тялото си и да пожертва своя живот. Тя жестоко впи дългите си нокти в лицето му, като се опитваше да го отклони в друга посока. Когато той се опита да се отърси от нея, тя заби зъби в ръката, която стискаше ножа. Болезнен вой се разнесе от гърлото на Алексей, но Зиновия не обърна внимание на крясъците и само стисна по-здраво зъби, като разкървави ръката му и го принуди да отслаби хватката си, докато накрая не изпусна кинжала. Зиновия го блъсна и се опита да грабне оръжието, но тъмните очи на нейния противник проблеснаха яростно и като изруга, той я хвана за широкия плащ и я завъртя около себе си, сетне с всичка сила я запрати към един дебел кол. От внезапния, болезнен удар Зиновия почти загуби съзнание и замаяна отстъпи няколко крачки.
С доволно изсумтяване Алексей й обърна гръб и като вдигна ножа, се запъти към своята жертва, но внезапно цялата конюшня закънтя от яростен рев. Ладислас се хвърли на помощ на Тирон и изби оръжието от ръката на княза. Кинжалът остана да трепти забит в дъските на пода.
— Стига толкова! Няма да допусна такова нещо! Получи си своята кръв! Сега трябва да мирясаш, да не те кастрирам лично аз!
От възмущение Алексей загуби всякаква предпазливост и без да се замисля, заплаши на свой ред разбойника.
— Мръсен нехранимайко! Как се осмеляваш да ме заплашваш! Че аз съм карал да пребият с камшик и разчекнат на четири и къде по-добри от теб, задето са дръзвали да ми се противопоставят!
— Няма защо да ме плашиш, приятелю — подигравателно му се усмихна Ладислас и нехайно махна към мъжете, които се струпаха около тях. — Може би трябва да се замислиш дали не грешиш. Не обичаме боляри като теб.
Внезапно вратата на конюшнята се отвори с трясък и вътре нахълта майор Некрасов, последван от една дузина въоръжени войници, зад чийто гръб се виждаха други. Ладислас веднага разпозна командира и разкошните униформи на новодошлите и разбра, че е крайно време да се оттегли с хората си. Едно бе да нападне малка група стрелци насред полето, а съвсем друго да приеме сражение срещу личната стража на царя в средата на Москва, където неограничен брой войници можеха да го чакат в засада. Явно моментът не бе удобен да грабне девойката, защото от опит знаеше, че така ще накара майора да го преследва, а тъкмо от това определено се пазеше. С огромни скокове той хукна през конюшнята, като крещеше предупредително към хората си. Те се разпръснаха и заизскачаха навън през всички възможни врати и прозорци. Веднъж излезли, те си пробиха с бой път до конете си и като се метнаха на седлата, се обърнаха чак когато подминаха градските порти, за да видят дали някой не ги преследва.