— Ще поговорим повече за това с теб и полковника, Зиновия. Можеш да се явиш на аудиенция при мен след два дни, но дотогава ще трябва да намериш безопасно убежище извън този дом. Имаш ли при кого да отидеш?
— Болярката Наталия Андреевна е моя добра приятелка, Ваше Величество. Каляската ми навярно ме чака отвън, за да ме закара в нейната къща.
— Добре! Тръгвай тогава! И имай предвид, че никому не трябва да казваш и дума за това. Няма да допусна срещу полковника да се надигне гняв, нито ще позволя ти да пострадаш от сплетниците. Разбра ли?
— Вашата милост няма равна на себе си, Ваше Величество.
След като Зиновия си тръгна, цар Михаил отново се обърна към Алексей със студена усмивка.
— Къде все пак е нашата братовчедка? Бихме искали да поговорим с нея.
— Княгиня Ана не е тук, Светлейши Царю. Баща й се разболя и я помоли да отиде при него за известно време.
— Трябва ли да сметнем, че само ти носиш отговорност за това дело?
Алексей преглътна, като се опита да запази самообладание и попита:
— Какво дело имате пред вид, господаря?
— Нима не си подготвял сватбата между княз Владимир Дмитриевич и болярката Зенкова, знаейки прекрасно, че полковникът желае да стане неин съпруг, или вината е изцяло на Ана?
Алексей безпомощно разпери ръце.
— Разбира се, чухме за интереса на полковника, но не знаехме, че трябва да се съобразим с него. Стори ни се разумно да уредим брак между княз Владимир Дмитриевич и момичето, като се има предвид богатството на стареца и това, че той щеше да се грижи за нея. Поне Ана реши така.
— Разбираме — Цар Михаил замислено присви устни, преценявайки отговора на княза. — А нима Ана не бе чула, че Ние обмисляме молбата на полковника?
— Каква молба, Ваше Величество? — Тъмните вежди се смръщиха, когато Алексей си придаде невинен вид. — Нима сме съгрешили някак срещу Ваше Величество?
— Възможно е и да е така — тежко отвърна цар Михаил. Усещаше, че се опитват да го измамят под прикритието на абсолютната невинност, в която не бе особено убеден.
— Може би ние сгрешихме, като поставихме болярката Зенкова под ваша опека. Трябваше да вземем предвид, че тя е била възпитана далеч от обичайните ограничения, на които повечето болярки привикват от малки. Като се има пред вид възпитанието, което е получила, можем да разберем защо се е разбунтувала, когато сте й уредили подобен брак. Все едно, това в момента не е от значение. Трябва дискретно да уведомиш княз Владимир, че болярката Зенкова не може да се омъжи за него, тъй като нашата повеля е друга. И знай, че не трябва да споменаваш за това никому другиму, освен на Владимир. Надяваме се, че той ще прояви достатъчно мъдрост, за да си държи езика зад зъбите. Що се отнася до твоя език, ние лично ще наблюдаваме как го изтръгват, ако се разприказваш. Някакви въпроси?
— Никакви, Светлейши Повелителю на Цяла Русия. От мен няма да излезе и дума за случилото се — Алексей, отново разтреперан, започна да удря чело в пода.
— Добре! Значи ни разбра!
— Напълно, Ваше Величество.
— Тогава ще ти пожелаем лека нощ и сбогом, княже Тарасов. Надяваме се, че никога няма да повториш глупостта си да насочиш своята злоба срещу някой, върху когото е легнала нашата милост, нито да наемаш разбойници за злодеянията си. Още не сме приключил с това дело, но имаме достатъчно търпение, за да потърсим къде лежи истината, преди да въздадем справедливост. За твое добро се надяваме, че не си влязъл съзнателно в сговор с разбойниците.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Зиновия пристигна рано в Грановитата палата за аудиенцията си при Негово величество Михаил Романов, царя на цяла Русия. Бяха минали точно четиридесет часа, откакто Всеросийският повелител й нареди да се яви пред него и макар страховете й да не бяха отшумели, тя чакаше пред личните му покои в бледоморав сарафан, като изглеждаше привидно спокойна и много свенлива. От своята ниша тя има възможност да наблюдава церемониалното въвеждане на полковник Райкрофт. От мястото, където бе настанена, той не можеше да не я забележи, но със стиснати челюсти и вирната брадичка Тирон отказа да го направи, докато майор Некрасов го превеждаше през предверието на царските покои към тронната зала, където царят го очакваше.
В самотата, настъпила след минаването на Тирон, Зиновия отново бе налегната от угризения и мъчителни спомени за гневния тон, с който той й нареди да се маха, след като ремъците на бича за пръв път се усукаха около него. Той я бе отхвърлил с отвращение и бе позволил на Ладислас да я вземе, изпълнявайки прокобата на Наташа, че ще я намрази заради капана, в който го бе вкарала. Когато приятелката й изричаше своето предупреждение, чувствата на полковника не я интересуваха чак толкова, но сега споменът за това, как я отхвърли Тирон, я изпълваше с дълбока печал. Умът услужливо и поднасяше многобройни извинения, с които да смекчи гнева му, но съзнаваше, че дори някое от обясненията й да струва нещо, пак нямаше да успее да го умилостиви. По всичко си личеше, че полковник Райкрофт бе решил да забрави за нейното съществуване и просто нямаше да изслуша нейните молби и доводи. Тя дори не би се учудила, ако можеше да чуе в този момент думите му пред царя.