Наташа чакаше пред входа на двореца си, пристъпвайки от крак на крак, когато каретата пристигна. Вече без да сдържа пороя от сълзи, Зиновия изхлипа някакво извинение и мина тичешком покрай нея. Хукна към стаята си, където се сблъска с Али. Вярната ирландка:
— Ох, агънцето ми! Агънцето ми! Какво са ти направили?
Хълцайки, Зиновия я помоли да я остави сама и легна по очи на покритото с балдахин легло, изплаквайки черната си мъка, докато не капна от умора. Клепачите й подпухнаха и просто се затваряха. Опита се да поспи, за да се откъсне от мрачните си мисли, но сънят не идваше. Дълго лежа, безмълвно загледана в отсрещния ъгъл на стаята, сетне очите й се плъзнаха с безразличие по ярките есенни листа под прозорците. Малко по-късно откъм вратата се чу леко почукване и Зиновия неохотно стана да пусне Наташа в стаята.
— Не можех да чакам и минута повече — извини се тя за нахълтването и се вгледа загрижено в зачервените очи. — Скъпа дъще, какво зло те е сполетяло, та изглеждаш така? Да не са ти забранили да стъпваш в двореца?
Отпаднало кимване на тъмната глава дойде вместо отговор.
— Тогава да не би царят да те порицал?
Нервно махване на тънката ръка отхвърли и това предположение.
— Ще те затворят в манастир?
— Не е толкова просто — печално прошепна Зиновия.
Наташа загуби ума и дума и като хвана девойката за раменете, я разтърси и отчаяно попита:
— Боже Господи, дъще! Какво наказание ти определи Негово величество?
Зиновия преглътна напиращите сълзи и като се запъваше на всяка дума, отвърна с усилие.
— Негово величество цар Михаил постанови полковник Райкрофт да се ожени за мен преди да е изтекла седмицата.
— Какво? — Наташа почти изпищя от щастие. — О, пресвета Богородице! Как може този човек да е толкова умен?
Зиновия печално свъси вежди.
— Ти не разбираш, Наташа. Полковник Райкрофт ме мрази, точно както ме предупреди ти. Не иска да има нищо общо с мен и особено се отвращава от мисълта, че ще му стана жена.
— Ох, скъпото ми дете, недей да се измъчваш и страдаш — успокои я по-възрастната жена. — Нима не виждаш какво ще стане? Гневът на полковника сигурно скоро ще се стопи. Никой мъж не може да не забелязва жената, която му е съпруга.
— Той ме презира! Мрази ме! Дори не искаше да ме изпрати от двореца!
— Няма значение, ще се оправи — увери я Наташа. — Къде ще се настаните?
— Негово величество попита дали ти би приела да ни вземеш в…
Наташа се засмя и замислено потърка с пръст брадичката си.
— Да не съм чула да казват, че цар Михаил не е в състояние да се справя сам с руските дела. Дори само с това разпореждане той доказа, че умее да взема мъдри решения. — Тя се усмихна на разплаканата Зиновия и се опита да я успокои. — За известно време, Зиновия, гневът и взаимната ви омраза ще ви измъчва и двамата, но когато яростта утихне… — тя весело вдигна рамене. — Един Бог знае как ще свърши всичко на този свят. Ние можем само да чакаме и да се надяваме, че всичко ще е на добре.
Наташа отиде да отвори вратата и се усмихна на Али, която притеснено пристъпваше от крак на крак. По тъжния поглед и дълбоките бръчки, очертали се по лицето й, лесно можеше да се види колко дълбоко е разтревожена. Като хвана тънката й ръка, Наташа дръпна прислужницата да влезе.
— Никога няма да се сетиш, Али — каза тя с радостна усмивка. — Царят наредил на полковник Райкрофт да вземе господарката ти за жена.
Тесните вежди подскочиха от изненада.
— Не думайте!
— Точно това правя — увери я Наташа. — Всъщност трябва да се оженят до края на седмицата, което явно значи вдругиден.
— Толкова бързо? — Али подскочи от изненада. — Сигурна ли сте?
— Твоята господарка ми каза.
— Тогава защо е така кахърна? — подозрително попита Али. Тя бе наистина объркана, тъй като не можеше да разбере как някоя жена би могла да страда при мисълта, че ще се омъжи за такъв хубавец.
— Странно наистина, но нейната печал несъмнено ще се обърне в радост, нали така? — тя изчака за секунда, докато старицата убедено кимаше. — Да, Али! Това е само въпрос на време. Но ние трябва да подготвим празненство в тяхна чест! Да отбележим както подобава събитието! Трябва да кажем на полковника да покани своите приятели, а ние ще поканим нашите — Наташа се засмя от радост, представяйки си бъдещото веселие. — Сериозно се замислям дали да не поканя княз Алексей, само за да му видя лицето, но се боя, че ще накара полковника да избухне, а не можем да допуснем това. Разбира се, княгиня Ана ще загуби ума и дума, като се върне и ви види вече оженени. Когато я срещнах за последен път, тя бе просто побесняла, задето полковникът е поискал от царя ръката на Зиновия.