Наташа се обърна към прислужницата ирландка и продължи да сипе порой от предположения.
— Ако ме питаш мен, Али, ще ти кажа, че княгиня Ана просто ревнуваше заради вниманието, което полковникът обръщаше на твоята господарка. В крайна сметка годините на русата княгиня се трупат и тя вече не е едновремешната хубавица. Вместо да вземе каквото може от възрастта си, тя вероятно мечтае да си върне младостта. — Наташа отметна тъмнокосата си глава и весело се разсмя. — Надявам се да се пръсне от яд, като научи за сватбата на Зиновия. Определено точно това заслужава, след като не позволяваше на полковника да види господарката ти. Като си помисля само! Те можеха да се оженят отдавна, ако не беше тази вещица!
— Махайте се и двете! — простена отчаяно Зиновия. — Вие само се забавлявате от това и явно не ви е грижа за мен. Аз ви казвам, че съм така изтерзана от мъка, че няма да успея да заспя цяла година!
— Тогава ще те оставим да страдаш в самота — отвърна Наташа без капчица съчувствие. — Ние с Али с удоволствие ще се нагърбим с приготовленията, щом ти си неразположена. — Тръгна към вратата и се спря, за да зададе последен въпрос. — Къде все пак ще ви венчаят? Мислила ли си за това?
— Негово величество реши вместо нас. Ще се венчаем в Кремъл и той ще ни бъде кум.
— Тогава трябва да ти подготвим разкошна дреха. Необходимо е да изглеждаш възможно най-добре и в чест на царя, и заради полковника.
— Не мисля, че и двамата ще ги е грижа как изглеждам — мрачно отвърна Зиновия.
— Въпреки това трябва да бъдеш облечена великолепно, ако искаш да събудиш някаква топлота у полковника.
Али побърза да предложи.
— Господарката ми вече бе избрала един сарафан за сватбата си с княз Владимир Дмитриевич. Той е може би най-хубавото нещо, което бихме могли да намерим за толкова кратко време. Мисля, че ще е достоен за случая, той е розов и хубав почти като нея.
— Денят ще е слънчев — обяви Наташа — а булката ще е просто ослепителна…
— Просто ослепителна! — прошепна на себе си майор Некрасов два дни по-късно, като наблюдаваше въвеждането на болярката Зиновия в двореца. Беше облечена в сарафан от розово кадифе, чийто широки ръкави и поли бяха щедро обсипани с изящна златна бродерия и безброй едри розови бисери. Още стотици бисери с различна големина бяха разпръснати по цялата дреха и по обкования със злато кокошник, който увенчаваше тъмната й коса. Изящни нанизи от мънички перли се спускаха от кокошинка и висяха като ресни над челото, подчертавайки невероятната хубост на лицето. Тя наистина изглеждаше царствена и същевременно тъй крехка, че сърцето на Николай щеше да се пръсне от мъка.
Тирон говореше с Григорий и бе с гръб към вратата, при влизането на Зиновия, но когато Наташа се откъсна от нея и се забърза към Николай, за да размени няколко думи с него, полковникът леко обърна глава, за да огледа крадешком невестата си. Само Григорий и Николай забелязаха накъде са обърнати очите му, но и за двамата бе ясно, че погледът бе далеч по-зорък, отколкото можеше да се предположи по демонстративната му сдържаност.
Зиновия дооправи дрехата си и хвърли поглед наоколо, когато срещна сините ириси, обхождащи тялото й. Тирон кимна студено и се извърна, сякаш отричайки предишния си поглед. Студената му резервираност смрази сърцето на Зиновия. Надменният му красив профил не оставяше никаква надежда, че с времето гневът му ще утихне.
Скоро им наредиха да тръгнат към параклиса, където Негово величество ги очакваше с един свещеник и сърцето на Зиновия подскочи, когато Тирон хладно й предложи ръката си, подчинявайки се като добър войник на заповедта. Като постави треперещата си ръка върху ръкава на тъмносинята му куртка, тя събра цялата си воля и тръгна с него, а останалите ги последваха.
Зиновия имаше чувството, че навлиза в тъмна и тежка мъгла, легнала над помещението, в което ги въведоха. Усещаше само, че Тирон стои или от време на време застава на колене до нея или как кафявата му ръка поема нейните тънки бледи пръсти, за да пъхне на безименния й пръст един тежък пръстен, или как устните му официално се допират до нейните, за да подпечатат клетвата. Потисната от надвисналата на нея мъжествена фигура, която сетне внезапно се дръпна, Зиновия затвори уста, усетила, че тя се е отворила трепереща под неговите устни. Бузите й пламнаха от срам, когато той се отдръпна и тя повече не вдигна очи от земята, защото се боеше да не прочете в погледа му подигравка или отвращение.