Ладислас небрежно сви рамене.
— Ще трябва да се научи да ме дели с други.
— Пусни ме! — извика Зиновия, мъчейки да се отдели от мускулестата гръд, докато прегръдката ставаше все по-силна. Мощната ръка задържаше пленницата с лекота, която я влудяваше. С отвращение отдръпна главата си далеч от лицето му, което се накланяше към нея. — Моля те! Умолявам те! Пусни ме!
С тих смях Ладислас потърка с нос ухото й.
— Не и преди да съм си направил удоволствието с теб, болярке… А може би и след това не.
Плъзна ръка надолу по бухналите й поли и като я повдигна с лекота, я метна небрежно на рамо, като почти й изкара дъха. Забави се колкото да хвърли любопитен поглед към капитана, откъдето се разнесе шума на боричкане. Този път Николай беше пришпорил коня си напред с надеждата да се притече на помощ на девойката, но жребецът бързо бе хванат и задържан от множество бандити, които вече се пресягаха да свалят съпротивляващия се офицер от седлото.
— Е хайде, капитане — презрително го смъмри Ладислас. Не можеш да се надяваш да я запазиш за себе си! Ти си само служител на царя!
Смеейки се, той намести Зиновия на рамото си и собственически я шляпна по дупето. Вбесена до дъното на душата си, болярката изпищя от възмущение, заблъска широкия му гръб с юмручета и запротестира:
— Пусни ме, подъл нещастнико!
Без да обръща внимание на съпротивата й, Ладислас се отправи към своя жребец и оттам, като се обърна към зяпналите го разбойници, издаде куп отсечени заповеди.
— Какво се блещите така глупаво! Всички на работа! Пребъркайте тези хора и каретата на болярката! Вземете всичко, което можете да носите! После тръгвайте към лагера и ме чакайте там! Хората, които пратих в Москва, скоро ще се върнат с новите ни другари. Кажете на жените да подготвят празненство за тях, защото сигурно са прегладнели, приковани към градските улици, и сега ще искат да се порадват на възвърната си свобода. Ще се включа в празника, след като си поиграя малко с тази женска — на устните му трепна усмивка. — Ако се окаже, че си струва труда, тогава на царя може да му се наложи да си потърси друга грейка.
Недалеч от тях Иван Воронски наблюдаваше какво става. Той не изпитваше вина, задето не се намеси в защита на дамата. Да бъде използвана за удовлетворяване на похотта на варварите очевидно бе нещото, което болярката си търсеше, кичейки се в такива суетни дрехи. Ако носеше подобаващите за една знатна девица одежди и се бе съобразила с предупрежденията му, можеше и да не й обърнат внимание. Защо да отклонява погледите на бандитите от нея и сам да си навлича неприятности заради нейната глупост? Но пък от друга страна русият негодник изглеждаше здравата хлътнал по Зиновия и кой можеше да каже дали тя щеше да е в безопасност, дори да беше облечена в дрехи от корабно платно?
Зиновия беше метната на гърба на коня на грабителя. Още щом се намери на седлото, тя бързо прецени възможностите си да избяга. Изглеждаше, че е дошло времето за съпротива, защото шансовете й щяха рязко да намалеят, щом Ладислас се качи зад нея.
Юздите бяха метнати на врата на коня, а от ябълката на седлото, близо до ръката й, висеше къс бич с множество ремъци. Зиновия не можеше да си позволи да пропусне тази възможност. Тя отчаяно се устреми към свободата. Сграбчи юздата в едната си ръка, бича в другия и го стовари силно върху ръката на похитителя си, нанасяйки му отново и отново жестоки удари, докато той не се принуди да се пресегне, за да го изтръгне от ръката й. Изплъзвайки се от дългите му пръсти, тя се опря назад и опря обутия си в чехъл крак неговите мускулести гърди, после го блъсна с всичка сила.
Ладислас се олюля, смаян от силата на тласъка. Той беше човек врял и кипял в побоищата, защото често се бе изправял пред врагове в битка, но беше останал с впечатлението, че тази привлекателна девойка е с прекалено изящно телосложение и крайници, за да прояви такава внезапна сила. И все пак тя не бе сериозен противник за всеки мъж, достоен за това име.
Ладислас бързо възвърна равновесието си и с опакото на ръката си изби бича, като насини деликатната ръка, която се отпусна трепереща и за момент напълно безполезна. Стискайки зъби от пулсиращата болка, Зиновия дръпна юздите с другата си ръка, но дългите пръсти вече бяха там, изтръгвайки ремъците от нея. С нарастващ ужас от това, което щяха да й донесат следващите минути, тя отново го ритна, знаейки, че силите няма да й стигнат да се бори за дълго. Но тя бе твърдо решена да се съпротивлява до последен дъх. Опитът й да го отблъсне обаче нямаше ни най-малък успех, защото якият негодник не се и помръдна от всичките й усилия. В следващата частица от секундата Зиновия осъзна колко безпомощни са опитите й да надделее срещу дързост и мускулатура като неговите. Ладислас се пресегна с огромната си ръка, бръкна под полата й и стисна нейното коляно. Зиновия ахна от възмущение и свян, опита се да го отблъсне, но пръстите му се стегнаха, докато накрая започнаха да се впиват в плътта й. Натискът ставаше все по-силен и нетърпимо болезнен, докато накрая не бе принудена да отстъпи. И тя се предаде и внезапно спря да се съпротивлява, макар очите й все така искряха от неприкрита омраза.