Зиновия видя, че соколовият взор на мъжа проби заобикалящия го прахоляк и се спря на нея сред тълпата. В този миг той й изглеждаше нещо повече от човек, макар къдравата мокра коса да се беше сплъстила и покритото му с прах лице да бе едва различимо петно във вечерния здрач. Бронираният му нагръдник беше изпоцапан и доста очукан, а сега и обилно изпръскан с кръв. И все пак ако някога й се бе явявал рицар в цялото си великолепие, то той бе пред нея именно сега, в тези мимолетни мигове.
Като видя, че противникът му може да го преследва, Ладислас не загуби и минута повече. Изкрещя на шайката си да се оттегля и се метна зад пленницата си, притискайки я отзад с коравото си тяло. Удобството на дамата беше последната му грижа в този момент на опасност. Плесвайки с юздите, той пришпори жребеца и продължи да го боде с токовете си, за да накара животното да препусне с всичка сила.
Зиновия с облекчение усети, че ръката, обгърнала кръста й, е здрава и умела. Иначе сигурно щеше да се отзове на земята, защото жребецът едва докосваше пътя с копита. Той беше от смесена фризийска порода, як, строен и бързоног. Лесно можеше да остави зад себе си късокраките кончета, които се срещаха най-често в Русия. Но когато Ладислас спря жребеца и го обърна, за да огледа пътя зад тях, Зиновия видя, че офицерът ги беше последвал и бе на път да ги настигне. Бандитът беше истински смаян. Той свирепо изруга и отново обърна жребеца, сетне пак го пришпори в лудешки бяг между дърветата. Грамадните стъбла се носеха като сенки в здрача сред шубраците и макар Зиновия да бе затаила дъх в очакване на неминуемото падане, в дъното на съзнанието си бе изумена от пъргавината на жребеца. Нямаше и сянка на съмнение, че конят е бързоног и пъргав, а ездачът му напълно го заслужаваше. И все пак конят и човекът зад тях приличаха на хрътки, преследващи прясна диря.
Зиновия се свиваше под хищните клонки, които ги пляскаха безмилостно, заплитайки се в разпилените кичури и раздирайки ръкавите й. Вдигна ръка, за да запази лицето си от бодливите остри нокти, които се врязваха в кожата и оставяха червени ивици по ръцете й. Отправи безмълвна молитва мъчителното преследване да свърши по-бързо, но като видя в далечината пред тях да се отваря просека, страховете й нараснаха при мисълта, че могат наистина да избягат. В паниката си се озърна през рамо, но тялото на похитителя й закриваше всичко. Тя чувстваше само тътена при тяхната езда, чаткането на подковите на жребеца и задъханото дишане на мъжа, който я държеше.
Излязоха на просеката и Ладислас отново обърна коня си, за да види какво е станало с офицера. До този момент нямаше жребец, който да може да се мери с неговия и след лудешкото препускане между коренищата на гората Ладислас очакваше, че е далеч пред офицера. За него бе истински шок да види колко късо разстояние ги дели от преследвача.
Миг по-късно страховитата сянка на тъмнокафявия жребец и неговия ездач се надвеси над тях от края на гората. Зиновия едва сподави ужасения си писък, убедена, че при свирепата атака ще загинат всички. Зърна блясъка на стоманено-сините очи под свъсените вежди и парализирана от ужас очакваше сблъсъка, чувствайки се почти като безпомощна лястовица, която ще бъде пречупена на две при стремителното нападение на този ястреб.
Ладислас освободи ръката си и посегна към сабята, но другият мъж вече ги връхлиташе. Офицерът се метна от жребеца си и се стовари върху ездача зад нея, поваляйки Ладислас от седлото, като по някакво чудо я остави невредима върху жребеца. Дори и този факт беше достатъчен да накара Зиновия да се удиви на сръчността на война, но в следващата секунда тя се сви, когато чу как двамата мъже се стовариха на земята. Разнесе се звука на корави юмруци, стоварващи се върху нечия плът и шумоленето на сухи листа, вдигнати при борбата, която се водеше под краката на жребеца. Отдолу тя зърна кинжала на Ладислас да проблясва високо във въздуха, готов за удар, но друга ръка се вкопчи в коравия юмрук, който го стискаше, и не му позволи да се стовари върху целта си.