Радостта на Зиновия беше прекалено голяма, за да я запази само за себе си и през следващите часове тя я споделяше с почти всички в двореца. Както си тананикаше тихичко и обикаляше из залите, правейки от време на време танцови стъпки, пръскаше радост и настроение из целия дом. Наташа доволно се усмихна и като си кимна разбиращо с Али, стигна до извода, че всичко е наред в семейство Райкрофт.
Радостното оживление обаче скоро беше отнесено от тъмните ветрове на тъгата. Мрачният вестител пристигна в облика на майор Некрасов, който, след като се размина с полковник Райкрофт на площада и прекара няколко часа в дълбок размисъл, реши, че е крайно време да уведоми младоженката за намеренията на нейния съпруг. Така че Николай скоро се изправи пред двореца на болярка Наталия Андреевна и вежливо помоли да види насаме Зиновия. Поканиха го да влезе и един прислужник го помоли да почака в голямата зала, тъй като болярката била в покоите на господарката на дома. Миг по-късно Зиновия се появи на вратата и с грациозен жест подаде ръка на майора, който залепи пламенна целувка на безукорната бяла кожа.
— Много мило от твоя страна да наминеш да ме видиш, Николай — промълви тя усмихната, сетне посочи един ъгъл, където можеха да ги виждат, но не и да ги чуват и го поведе натам. — Надявам се, че си добре.
— Да, благодаря — отвърна Николай, наслаждавайки се на нейната хубост, подчертана от топлата светлина, която струеше от оцветените слюдени прозорци. — Напоследък съм силно притеснен заради твоя брак, а сърце не ми даде да потърся утеха при друга жена.
— О, трябва да се опиташ, Николай — нежно настоя тя. — Между нас не може да има нищо, а на мен ще ми бъде мъчно да те гледам така натъжен от сватбата ми с полковника.
— Как можеш да си щастлива с него?
Въпросът завари Зиновия неподготвена. Някакъв вътрешен глас я предупреждаваше да не го пита какво има предвид, но въпреки това го погледна объркана, което накара Николай да продължи:
— Държи ли се към теб както подобава на съпруг?
Тя внимателно подреди думите си, за да изглежда отговорът й нехаен.
— Че защо не? Не съм ли негова жена?
Николай не се поколеба да продължи, обезпокоен, че полковникът не е издържал на изкушението пред нейната хубост.
— Съпругът ти каза на Негово величество, че няма да консумира брака, докато не дойде време да си тръгва от Русия, а сетне стигна в безочието си дотам, че поиска от Негово величество да разтрогне вашия брак, преди да се прибере в Англия.
— Навярно грешиш… — започна Зиновия, но внезапно усети как сърцето й се смразява.
— Чух го с ушите си! — настоя Николай.
— Защо идваш да ми кажеш това? — подозрително попита Зиновия, докато вътрешно се гърчеше от болка. — Какво целиш всъщност?
Майорът усети известно раздразнение в гласа й и побърза да успокои нейните подозрения.
— Дойдох, за да те уверя в своята вярност към теб, ако се случи подобно нещо. Ако ме приемеш, за мен ще е чест да те заведа пред олтара веднага щом настоящият ти брак бъде разтрогнат. Искам да се грижа за теб така, както една съпруга заслужава.
Зиновия се извърна рязко към прозореца, опитвайки се да овладее потока от сълзи, който заплашваше да бликне всеки миг. Изведнъж всички неясноти около въздържанието на Тирон намериха своето болезнено, но ясно обяснение. Той смяташе да се освободи от нея и брака им, щом тръгнеше да се прибира в Англия. Щеше да я захвърли без никакви угризения като вече употребена вещ, ако изобщо я използваше някога, и скоро щеше да я забрави, там, на родните си острови.
— Колко дълго смята да остане тук? — попита Зиновия през рамо.
— Малко повече от три години… докато изтече договорът му.
— Благодаря ти, че ме предупреди, Николай — каза Зиновия с изтънял гласец. — Но дотогава има толкова много време, че не мога да ти обещая ръката си, тъй като не знам какво ще се случи. И двамата трябва да почакаме и да видим какво ще ни донесат идните години. Може би ти ще се влюбиш в друга и ще съжалиш за клетвите си към мен.
— Никога — пламенно извика майорът.
— Все пак е най-добре да изчакаме, докато не стане време полковник Райкрофт да си тръгва. Няма да му позволя да реши, че не съм била вярна на обета, който му дадох пред олтара, докато той не го наруши.
— Нима този обет те обвързва, щом знаеш, че не означава нищо за него? — смаяно попита Николай.
Зиновия го погледна с цялото достойнство, на което беше способна.