Тирон ясно съзнаваше, че за разлика от нея Зиновия беше жена в пълния смисъл на думата, която не се боеше, че някой би могъл да отнеме съпружеските й права. Не й харесаха много закуските му на четири очи, с Наташа, но като окуражаваше дружбата му с малката София, недвусмислено показа, че няма намерение да обсебва цялото му внимание. Само веднъж беше проявила ревност и се беше ядосала истински, а именно когато Алета го атакуваше на прага на тяхната спалня, но кой можеше да я упрекна за това?
И ето, сега той лежеше тук и се бореше с желанието да събуди Зиновия. Все пак още беше способен да се контролира и знаеше, че след като я бе обладал така грубиянски, тя можеше така лесно да му прости. Облече се и слезе долу при Наташа, но не можеше да прикрие притеснението си и това го караше да се ядосва още повече на себе си.
— Изглеждате много угрижен тази сутрин, полковник — отбеляза домакинята, която беше решила, че това обръщение му приляга най-много. Той беше човек, привикнал да заповядва и да му се подчиняват, макар понякога да й се струваше, че не знае какво да прави с младата си невеста.
— Какво ви притеснява?
Тирон се облегна на стола си и тежко въздъхна.
— Скоро ще трябва да тръгвам, Наташа, а все по-малко ми се иска да се разделя със Зиновия. Не знам дали с времето няма да става все по-трудно.
Наташа го погледна изпитателно и след малко отговори:
— Ако не знаех каква е истината, можеше да си помисля, че сте се влюбили в момичето.
Предположението й не изненада особено Тирон. Той поклати глава и не се опита да прикрие безпокойството си!
— Майор Некрасов дошъл вчера да каже на Зиновия как аз в пристъп на безумие се споразумях с царя да разтрогне брака ни, щом военният ми договор изтече… ако междувременно успея да докажа, че не съм консумирал брака си със Зиновия.
Наташа го погледна с добродушна изненада.
— Наистина ли си правите илюзията, че сте способен на подобен подвиг, полковник?
— Ако умът ми не беше размътен тогава, щях да разбера, че съм обречен на провал… както и всъщност стана. Само че сега Зиновия не иска да има нищо общо с мен.
— На ваше място не бих се безпокоила за чувствата й, стига да смятате да оправите нещата в най-скоро време.
— Именно това е въпросът. Нямам много време, за да поговоря с нея. Ще остана тук може би още една седмица, може и дори десетина дни, но после ще отпътувам и не знам кога ще се върна.
— Може би Зиновия ще се вслуша в гласа на разума и ще ви позволи да се помирите с нея, преди да потеглите. Наистина, понякога тя бива доста твърдоглава, но обикновено се примирява, когато види каква е истината.
Наташа се приведе над масата и утешително докосна ръката на Тирон, като му даде единствения съвет, който й се струваше подходящ.
— Продължавайте да си вършите работата както обикновено, полковник, но не изпускайте възможността да поговорите със Зиновия. Кажете й истината и не се колебайте да признаете, че от сърце искате тя да остане ваша жена и след като се приберете в Англия.
Като се облегна обратно на стола си, Наташа се загледа за известно време в смутеното му лице, сетне тихо попита:
— Мислили ли сте какво ще правите, когато се върнете у дома? Правил ли сте някакви постъпки да решите проблемите си там?
Тирон се замисли за миг, докато оправяше салфетката в скута си.
— Имам къща в Лондон, където живях с първата си жена. Тя си стои там и можем да се настаним в нея, когато дойде време да се прибираме. Другият проблем още не е решен. Баща ми не споменава подробности в писмата си, но се боя, че родителите на човека, с когото се дуелирах, още не са ми простили за смъртта на единствения си син. Все пак съм твърдо решен да се установя там, когато изтече договорът ми с Русия. — Той погледна въпросително Наташа. — Смятате ли, че Зиновия ще бъде щастлива там… с мен?
Тя нежно се усмихна.
— Мисля, че Зиновия ще бъде щастлива навсякъде, където може да бъде заедно с любимия й мъж. Всъщност тя има една леля в Лондон… сестра на майка й, която е последната й жива роднина. Виктория ще се зарадва, тя да заживее близо до нея. Разбира се, на мен Зиновия ужасно ще ми липсва…
Този път беше ред на Тирон да стисне утешително ръката на болярката.
— Винаги ще си добре дошла при нас, Наташа. Така ще ни дадеш и възможност да ти върнем гостоприемството.
— О, глупости — засмя се Наташа и махна пренебрежително с ръка. — За мен беше голямо удоволствие да ви имам близо до себе си и ще продължавам да ви се радвам, докато не дойде време да си тръгвате. Без вас двамата аз ще бъда просто една самотна стара жена!