— Какво?! — разсмя се Тирон при тази мисъл. — С всичките ти приятели? Не мога да повярвам, Наташа.
— Обичам Зиновия като своя дъщеря — призна Наташа и тъмните й очи се замъглиха от сълзи. — Двамата сте ми като деца и макар да имам много и добри приятели, Зиновия ми е най-скъпа. С майка й бяхме като сестри. Така че простете ми, полковник, ако понякога се държа като квачка.
Тирон се ухили.
— Нещо като тъща, така ли?
— Но моля ви, имайте уважение към възрастта ми — весело го сгълча Наташа, сетне смехът й се сля с неговия.
Щом свършиха със закуската, Тирон последва съвета на Наташа и тръгна към казармата, без да се отбива в спалнята. За голямо облекчение на войниците той се държеше с тях доста по-сговорчиво, отколкото през последните дни. През следващата седмица той обсъждаше с Григорий и следотърсача Захар подробностите около подготвяното нападение и внимателно планираше всеки ход. През това време низшите чинове подготвяха храната, мунициите и екипировка, подреждаха и поправяха снаряжението си и складираха настрана ненужните вещи.
Преди самото потегляне Тирон даде два свободни дни на хората си. Тъй като щяха да отсъстват поне две седмици, той самият се възползва от отпуската, без обаче да предупреди Зиновия, защото усещаше, че тя още не му е простила. Вечерта беше толкова изтощен от последните приготовления, че заспа докато Зиновия се преобличаше в гардеробната. През последните дни тя си беше създала навика да се бави колкото се може повече с преобличането, докато той заспи и така да избягват всякакви разговори.
Като се настани до съпруга си тази вечер, Зиновия се постара да не го буди, като съзнаваше, че той е заслужил правото да отдъхне, след тежкия ден. Въпреки че пред него винаги се държеше крайно сдържано, тя се възползваше от тези моменти, за да го гледа докато спи. Косата му бе пораснала. Гъсти, виещи се кичури падаха по слепоочията и челото му, и му придаваха вид на някой гръцки бог от древните митове.
Наскоро на бузата му се беше появил нов белег от копие. Беше го получил, докато учеше най-младия и неопитен войник от своя полк как да си служи с това оръжие. Несръчността на момчето без малко щеше да му струва едното око. Макар да повтаряше, че това е само драскотина, Зиновия настоя да почисти и превърже раната. Той излезе прав, защото с времето белегът започна да избледнява и скоро щеше да изчезне.
Цялото тяло на Тирон беше осеяно с белези. Припомни си за двете следи от стари рани на гърдите, множество други по ръцете и една дълга точно под пъпа, където преди много години вражеско копие се плъзнало, след като минало покрай бедрото му. То успяло само леко да го пореже, но белегът още си личеше. Зиновия беше безкрайно благодарна, че острието не се беше отклонило по-надолу, защото иначе можеше завинаги да го лиши от мъжките му атрибути и всички чувства, които те предизвикваха у нея.
Като забеляза, че е захладняло, младата жена внимателно придърпа завивките по нагоре, за да покрие голото му рамо. В просъница той отвори очи и я погледна без да се събужда напълно. Въпреки това на устните му трепна характерната крива усмивка, стопляща сърцето й повече от всички думи. Нещо странно се размърда в нея и накара сърцето й да трепне от любов и радост. Доближи се до него колкото се може по-близо, като внимаваше да не го събуди, отпусна главата си на същата възглавница и се загледа в лицето му. Миг по-късно ръката му я обгърна и тя с доволна усмивка затвори очи, отдадена на прегръдката му.
Зиновия се събуди късно на следващата сутрин и с изненада видя, че Тирон не е заминал както обикновено в тъмни зори. Чу го да се бръсне в гардеробната и докато той се занимаваше с тоалета си, тя припряно се измъкна от леглото, наметна набързо някакъв пеньоар и хукна навън. Повика Али и като слезе тичешком по стълбите, влезе в банята. Когато след доста време Тирон дойде да се изкъпе, Зиновия беше там. Тя разтревожено вдигна поглед, когато вратата се разтвори и като го видя да влиза, викна на Али да й донесе кърпа.
— Няма закъде да бързаш, скъпа. Дадох си два дни почивка, преди да потегля, така че имам достатъчно време.
— Чудех се какво ли е станало — отвърна Зиновия от другата страна на голямата кърпа, с която Али прикриваше нейното излизане от коритото. — Обикновено тръгваш още преди да се събудя.
— Хората ми трябва да си отдъхнат ден-два, преди заминаване, пък и аз искам малко да си почина.
— Трябваше да ми кажеш. — След като се избърса припряно зад импровизираната завеса, Зиновия бързо втри малко балсам в кожата си и наметна пеньоара. — Можехме да се подготвим.
Тирон се усмихна иронично. Беше успял да я хване неподготвена, точно както се надяваше. Ако знаеше предварително, тя отдавна щеше да е станала и облечена.