— А аз знам със сигурност, че ви обичам, мадам.
Миг по-късно устните им се сляха, подпечатвайки любовните признания по-здраво от всяка клетва. Мина доста време, преди да се разделят, а същата вечер отново се оттеглиха рано след вечеря, за да прекарат в своите покои много часове, доказвайки любовта си.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Слънцето завърши бавния си път през сините простори и се поколеба пред невидимата линия, която бележеше края на обиколката му, като актьор, който хвърля последен горделив поглед към публиката, преди да слезе от сцената. Червени лъчи пресичаха небето и пронизваха редките облаци, които злонамерено се опитваха да прикрият блясъка на величественото лице. Но в своята безкрайна снизходителност дневното светило накрая кимна в знак на съгласие и се скри от погледа, като позволи завесите на тъмата да се затворят зад него. Само меко розово сияние остана да напомня за великолепието му, докато и то не загасна под черния плащ, обсипан с безброй светлинки.
Тирон се метна на черния си кон и небрежно хвана юздите, докато хората му също се наместят на седлата. Чакаха тъмнината, която трябваше да прикрие приближаването им към хълма, до който бяха пропълзели малко по-рано Захар, Григорий и малък челен отряд от дванадесет войници. Тяхната задача беше да пленят двамата стражи и да подсигурят напредването на основните сили. При предишните си идвания Захар беше наблюдавал двата поста достатъчно дълго, за да научи всичко за навиците на часовите. Знаеше и леките подсвирвания, с които съобщаваха на определени интервали, че няма опасност, както и по-резките сигнали за тревога. Когато наближаваха стражевия пост, Захар вече беше използвал един от сигналите, чуруликането на птица, за да успокои неколцината юначаги, които охраняваха лагера.
Тирон вдигна ръка, мълчаливо посочи напред и хората му тръгнаха към хълма. Беше се разпоредил осите на каруците в обоза и тегличите за оръдията да бъдат добре смазани, а колелата да бъдат увити в ивици кожа, за да заглушат шума при качването. Копитата на конете също бяха увити в парцали, защото най-важното беше никой да не забележи хората му, докато не се уверят, че Ладислас е в лагера. Чак след това щяха да започнат атаката. Ако бъдеше предупреден, преди челюстите на капана да се затворят, нямаха никакви шансове да го хванат. Тирон провери няколко пъти дали всичко е подготвено както трябва. Нямаше никакво намерение да се издаде, преди лисицата да се е върнала в дупката си.
Още от самото начало беше решил, че основна задача на похода ще бъде пленяването на Ладислас и ако може, и на основните водачи на бандата му. Щом ги лишеше от ръководство, разбойниците нямаше да успеят да се организират отново. Той отсега виждаше как без здравата ръка на Ладислас останалите щяха да се разпилеят за дълго да бъдат обезсилени от битките, които щяха да се разразят за мястото на водача. Ако грижливо подготвеното му нападение се увенчаеше с успех, щеше да закара пленниците в Москва, където да ги съдят за престъпленията им. Ако ги признаеха за виновни, щяха да приключат живота си зад влажните стени или да бъдат публично екзекутирани на Лобное место.
Походът, на който беше тръгнал Тирон, не бе никак лек, макар военачалниците в Кремъл да бяха оставени с впечатлението, че не си е поставил никакви сериозни цели. Умишлено бяха пуснати слухове, които трябваше да успокоят любопитните уши на тези, които се интересуваха от движението на царските войски. Затова когато Тирон потегли начело на половината си полк, московчани не му обърнаха почти никакво внимание, убедени, че знаят накъде се е отправил. За да постигне това, Тирон умишлено беше прескочил непосредствения си началник, същия генерал Вандерхаут, и с помощта на Григорий като преводач се беше обърнал направо към Великия воевода, който веднага одобри идеята да се очисти околността от бандата на Ладислас. Молбата на Тирон всичко да се запази в тайна накара воеводата да подхвърли небрежно пред няколко офицери, че английският полковник ще изкара хората си на учения извън града и спомена посока, съвсем различна от истинската.
Генерал Вандерхаут беше извън себе си от ярост, когато разбра, че не е бил уведомен за плана на Райкрофт, преди подготовката за похода да приключи. Той настоя друг офицер да проведе учението, но опитите му да отложи маневрите бяха учтиво отхвърлени. Не можа да повярва на ушите си, когато чу, че полковникът е взел половин дузина малки топове, качени на колела и два пъти повече артилеристи, но макар да бълваше огън и жупел, не можеше да се противопостави на изричната заповед на Великия воевода. Генерал Вандерхаут не бе склонен да изпълни каквато и да е молба на англичанина, особено след признанията на Алета. В яда си стигна дотам, че три дни подред руга жена си за избора й на любовник и като й натякваше, че е могла да легне с такъв глупак, разкритикува плана му за ученията. В резултат на това, Алета знаеше колкото всеки друг офицер в Стрелецките полкове. Тя не си направи труда да запази чутото в тайна, като по този начин помогна да се отклони вниманието от истинската цел на полковника и хората му.