— Всичко се нарежда според плана ви, полковник — отбеляза Григорий и небрежно махна към лагера под тях. — Щом топовете проговорят, Ладислас и хората му ще останат затворени долу. Само с топове ще могат да отворят проходите отново.
— Планът изглежда достатъчно прост, за да не се провали — отвърна Тирон, сетне продължи замислено: — Но съм виждал и подобри планове да приключват безславно поради съвсем дребни грешки. Нищо не ни гарантира, че Ладислас е долу или че скоро ще се върне. Можем само да го чакаме да се появи. Моли се това да стане преди да е дошла зимата.
— С цялото си сърце ще се моля, полковник. Никак няма да ми хареса да останем да ни брулят ледените ветрове тук — мрачно рече Григорий.
Сякаш за да оправдае най-мрачните опасения на капитана, на следващата сутрин задуха студен вятър и започна да навява ледени снежинки, които влизаха едновременно от всички страни под плащовете и палатките и караха носове и пръсти да замръзнат. Нямаше да им бъдат толкова трудно да понесат ледените вихрушки, ако бяха видели противникът да идва, но никой не зърна високия широкоплещест Ладислас, макар Тирон и хората му да огледаха внимателно всяка цепнатина и процеп, които виждаха от наблюдателния си пост. Не забелязаха също исполинското туловище на Петров, нито грамадния Голиат. Така че войниците нямаха друг избор, освен да се спотайват и чакат, докато злодеите им паднат в ръцете.
Две седмици минаха и трета започна да преваля, но тъй и не зърнаха дори следа от тези, които им трябваха. Тирон започна да става нервен. Чудеше се къде ли са отишли бандитите и какво ли зло дело ги задържа досега, дали причакваха пътници или опустошаваха някое село в далечна област. Като не можеше да се сдържа повече, Тирон изпрати Григорий и Захар на разузнаване, за да потърсят някаква следа, но едва можеше да си намери място, докато ги чакаше. Знаеше каква грешка би било Ладислас да го открие преждевременно и беше принуден да стои и чака, макар да жадуваше с цялото си сърце чакането вече да е минало и да може да се върне бързо при жената, която обичаше.
Подобни мисли измъчваха и Зиновия, докато далечната луна бавно пълзеше към средата на небето. Студеното нощно светило не можеше да я стопли и утеши. То оставаше самотно и надменно в небесната шир, а спалнята й бе все тъй пуста и притисната от тягостна тишина. И занапред не се очертаваше нищо по-вълнуващо от дългите самотни часове в голямото легло, което с такава радост беше споделяла със съпруга си преди неговото отпътуване. От време на време я залюляваше някой скъп спомен, който караше картините от миналото да оживеят. Тя се вглеждаше в балдахина над главата си и почти усещаше Тирон до себе си. Като затвореше очи, лицето й светваше от събудените спомени и почти й се счуваше неговият дрезгав шепот. Виденията само раздразваха желанието да отвори очи, да го види пред себе си и всичко да бъде както трябва.
Зиновия печално въздъхна, откъсна се от прозореца и безцелно закрачи напред-назад из елегантната спалня. Ако някой я попиташе, щеше да му отвърне честно, че Тирон липсва вече цяла вечност, защото искрено й се струваше, че е прекарала цялата си младост в очакване, подобно на луната, която сякаш беше замръзнала на небосклона.
Дните се влачеха отчайващо бавно и Зиновия започна да разбира колко самотен може да се чувства човек дори сред най-близките си приятели. Макар Али да упражняваше ирландското си произношение с надеждата да я развесели, Зиновия възнаграждаваше усилията на дребничката прислужница само с бледа усмивка. Дори присъствието на Наташа не можеше да разсее мрачните мисли, които я спохождаха, откакто Тирон потегли. Тя проклинаше войните и битките, които го държаха далеч от нея. Стараеше се да не оставя ума и ръцете си без работа, но не можеше да се отърси от безпокойството за любимия си. Ладислас беше прекалено сериозна заплаха, прекалено ясно си го спомняше, за да може да държи мислите си далеч от него, като намира работа на ръцете си. Знаеше, че Тирон се излага на сериозна заплаха, докато преследва престъпника, но всичко, което можеше да направи, бе да си стои на мястото като всяка благоверна съпруга, вместо да тръгне да го търси.
Приемите и вечерите не помагаха, а само я изнервиха допълнително, когато княз Алексей и майор Некрасов имаха дързостта да я заговорят пред други хора. Видът на двамата яки телохранители, кацнали на капрата, които скачаха на земята и я съпровождаха навсякъде, накара ухажорите да преценят, че не е хубаво да говорят прекалено дълго с нея. Притеснен дали предишното му посещение не е причина за сегашната й печал, Николай прояви безупречното си възпитание, като й се извини. Алексей също не изневери на обичайния си стил и показа, че все така я желае. Ако не друго, то поне желанието му за плътски утехи и откровена мъст си оставаше все така силно, откакто бе станала съпруга на човек, когото смяташе за свой враг. Сякаш за него беше станало въпрос на чест да я отмъкне от англичанина, все едно дали с убеждение или със сила, затова присъствието на двамата телохранители силно го подразни.