— Трябва да сляза долу, преди капанът да е хлопнал, за да измъкна Зиновия! — нетърпеливо изръмжа Тирон. Иначе могат да я използват като заложник срещу нас.
— Ако си решил да слизаш долу, полковник, помисли си дали така не им даваш още един заложник, който лесно могат да убият! Ладислас може да нареди да те заколят от чиста злоба.
Разколебан пред дилемата, която стоеше пред него, Тирон прокара пръсти по разрошената си от вятъра коса и прехвърли наум възможностите. Бързо стигна до решение и заговори решително:
— Дори разбойниците трябва да знаят какво значи бялото знаме. Ще сляза да поговоря с Ладислас и смятам да го накарам да разбере пред колко сериозна заплаха е изправен. Ако убие мен или Зиновия, ще си има работа с топовете. Трябва да успея да го убедя, че никой от тях няма да може да избяга, щом оръдията затворят проходите. Пред тази заплаха мисля, че дори Ладислас ще стане сговорчив.
Захар предпазливо се промъкна до дърветата, които растяха на ръба на рида, и като се долепи до ствола на един бор, надникна към лагера долу. После отново погледна към командира си и му махна да дойде. От наблюдателния си пост двамата проследиха с поглед как Ладислас минава през прохода.
— Полковник, ще ви посъветвам да действате колкото се може по-бързо, преди Ладислас да си е отдъхнал и да се е заел с жена ви. Сестра ми също е някъде долу. Може би ще я намеря и ще я върна у дома.
Тирон потупа следотърсача по рамото, сбогувайки се с него, сетне се отдели от ръба. Нареди да оседлаят коня му и да завържат бял плат към дръжката на едно знаме, сетне си сложи нагръдник от дебела кожа, който да го защити срещу оръжията на враговете му, а може би и срещу студа, който сковаваше земята тази сутрин. Помощникът му го наблюдаваше загрижено, сякаш виждаше отсега в какво безумно начинание се впуска той. Тъй като не носеше никакво оръжие, Тирон видя, че трябва да успокои приятеля си и честно му призна:
— С Божията помощ, Григорий, ще се измъкна жив и от това премеждие и ще доведа жена си. Вече имам защо да живея, но тя е долу в ръцете на враговете ми. Мисля, че без нея няма да има повече светлина за мен.
Като въздъхна угрижено, Григорий се изправи и се усмихна ядосано в отговор на въпросителния погледна полковника.
— Майка ми все повтаряше, че прекалено много се тревожа. Май е била права.
Тирон отвърна с крива усмивка:
— Всички сме така понякога, Григорий. Не мога да кажа, че съм спокоен и уверен в себе си, докато Зиновия е долу. Най-важното е да убедим обесника, че не се шегуваме. Знаеш какво трябва да направиш, докато ме няма. Когато ти дам знак да стреляш с топовете, бързо ще ги затвориш в капана. Знаеш какви бяха плановете ни, така че те оставям сам да решиш какво е необходимо в зависимост от събитията.
— Не се безпокой, полковник — Григорий се насили да се усмихне. — Ще накарам Ладислас да подскочи и да си направи съответните изводи.
— Добре! Ако нямам друг избор, ще се покатеря нагоре със Зиновия зад гърба си по някое въже. Отваряй си очите на четири и бъди готов веднага да пуснеш едно, ако дотичам до скалата.
— Имай ми доверие, полковник, няма да те изпускам от очи — увери го Григорий.
Тирон се метна на коня си и като хвана юздите с една ръка, взе бялото знаме в другата. Кимна отсечено на Григорий за сбогом и пришпори жребеца към пътеката, която се спускаше най-бързо надолу.
В долината под него Ладислас дръпна юздите на своя кон и го закова пред най-голямата къща в лагера. Скочи от седлото, а хората му се разпръснаха в различни посоки из разбойническото селище. Принудена поради изтощението си, Зиновия прие помощта на Ладислас, който я сне от коня на Петров. Не можеше да се задържи на краката си и трябваше да се облегне на животното, докато водачът на разбойниците извади ножа си и отряза въжето, което я свързваше с мускулестия великан през по-голямата част от пътя.
Като се ухили към Петров, Ладислас самодоволно се похвали:
— Виждаш ли, друже, как бързо се опитомява момичето?
Петров си оставаше все така скептично настроен.
— Почакай да си поеме дъх и ще видиш. Може дори пак да извади нож срещу теб и да се опита да те намушка.
— А, това не, Петров! — възрази развеселено Ладислас. — Не разбираш моя подход към жените. Ще я оставя да се изкъпе и да си отспи. Ще стане друг човек, като си почине. Помни ми думите, Петров, тя ще е влюбена в мен, като се събуди!
— Уфф!
Като се обърна към източника на презрителното изсумтяване, Ладислас се загледа в презрителното лице на младата жена. Под качулката на шубата трудно можеше да бъде разпозната разкошно облечената болярка, която беше видял да слиза надменно от каляската си. Вместо това пред него стоеше малко, мърляво дяволче, което по всичко си личеше, че с голяма наслада тормози всички около себе си. Поне двадесет от най-верните му хора бяха изпитали на свой гръб остротата на езика й, както и болката от точно прицелен ритник, удар или ухапване всеки път, когато направеха грешката да се приближат прекалено много. Само Петров сякаш беше застрахован срещу подобно отношение, може би защото великанът се беше превърнал в нещо като неин покровител. Добрякът редовно заставаше между нея и тези, които искаха да си отмъстят. Доволната й усмивка само ги вбесяваше допълнително, но пък никой не искаше да пробва дали Петров не е отслабнал през последните дни.