Без да маха падналите върху лицето й къдри, опърничавата болярка го изгледа презрително през сплъстените кичури. На челюстта й имаше черна рязка, а цялото й лице беше скрито под маската от втвърден прах, полепнал при дългото пътуване. Личеше си, че е прекалено изтощена, за да се надигне и че само опората на коня я крепи на крака.
— Ще видиш! — предупреди го Петров и я посочи с пръст. — Скоро ще ти види сметката, ако си толкова глупав, че да й повярваш! Както оная вечер, когато се опита да избяга и отмъкна ножа ми.
Ладислас потърка белега на китката си, като се сети за своя опит да се възползва от непокорството на жената. Под притворените си клепки той проследи как тя се наведе над хъркащия Петров, измъкна ножа от ножницата, сетне тихомълком сряза въжето, което ги свързваше. Ладислас вече се усмихваше, като предвкусваше как ще я сграбчи и ще й се порадва, докато хората му спят, но не беше подготвен за свирепата атака, когато се промъкна в мрака зад нея. Отърва се на косъм, като отскочи в последната секунда, когато тя се метна с нож срещу него от засадата си. Сграбчи я и се опита да й отнеме оръжието, но в следващата секунда усети острието да се забива в китката му. Ако хората му не бяха наскачали, когато той изруга високо, малката можеше и да успее да се измъкне. Но беше върната, пищяща, ритаща бълваща ругатни по техен адрес.
— Альона! — изрева с цяло гърло Ладислас, като се обърна към къщата.
Вратата рязко се отвори и в настъпилата тишина отново се затръшна. Млада чернокоса жена в последните месеци на бременността си излезе пред прага и изгледа намръщено Ладислас. Тъмните очи се плъзнаха за миг по Зиновия, като я накараха да се изправи, сетне отново се спряха студено и презрително върху мъжа.
— Така значи! Най-накрая си доведе жена да ти топли леглото, сякаш аз не ти стигах вече толкова месеци. Какво смяташ да правиш? Да ме захвърлиш сега, когато си ми подул корема с копелето си?
Ладислас се разсмя и отвърна, без да се притесни:
— Е, хайде, Альона, знаеш, че никога не съм ти обещавал, че няма да има друга освен теб. На мъж като мен му трябва малко разнообразие от време на време!
— Мъж като теб, ха! — Альона презрително тръсна глава. — Умилкваш се около мен в леглото и ми се кълнеш в любов, когато ти трябвам, а сега, като едва мога да мърдам с този мой корем, ми водиш някаква… някаква…
— Болярката Зиновия Райкрофт — подсказа пленницата и се усмихна, като видя, че може би благодарение на тази дребничка, упорита жена ще има някаква възможност да се измъкне от участта, която й беше подготвил Ладислас. За нея беше абсолютно ясно, макар за него може и да не беше, че Альона не беше склонна да го дели с друга жена. — Съпруга на английския, полковник Тирон Райкрофт, командир на царските стрелци — обяви тя и като се обърна с изпепеляващ поглед към похитителя си, приключи с гневна тирада, която я остави без дъх. — Който — сигурно — ще убие този — нагъл — мужик — ако — той — само — ме — пипне с — пръст!
Като усети, че мненията им напълно съвпадат, Альона й се усмихна в отговор и посочи гостоприемно към вратата. Ладислас поне не беше преспал още с тази жена, което й даваше известна надежда, че ще може да му попречи да задоволи похотта си и да я нарани.
— Заповядайте, болярке. Сигурно сте капнали след всички тези премеждия и искате да се изкъпете…
Ладислас се ухили, като си въобразяваше, че ще успее да се справи с двете жени. Очевидно те се харесаха и щяха да се разбират. Като стигна до извода, че той ще бъде най-облагодетелстван от разбирателството помежду им, той тръгна след Зиновия, но веднага беше спрян от една малка ръка.
— Нет! Нет! Отивай в конюшнята да се къпеш! Къщата ни трябва на нас двете!
— Е, хайде, Альона — успокояващо каза Ладислас и нервно пристъпи от крак на крак, докато Петров полагаше усилия да прикрие усмивката си, като търкаше четината на брадата си с ръка. — Не можеш да се държиш така с мен! Дори хората ми не си позволяват толкова!