— Стой си на мястото! — изкрещя Альона и гневно тропна с краче. — Забранявам ти да влизаш!
Като се качи по стълбите, Ладислас разтвори мечешките си прегръдки, надявайки се да я успокои, но Альона се дръпна като ужилена и го изгледа гневно.
— Веднага ще се махнеш от тази къща, Ладислас, или аз ще го направя! Няма да остана да ти раждам детето в лагера, докато ти правиш друго с жената на полковника. Чу ли?
— По дяволите, жено! Не можеш да ме командваш като някое хлапе с жълто около устата! Какво ще си помислят хората ми?
Альона се надигна на пръсти и като впери поглед в очите му, изрече през зъби:
— А какво ще си помислиш ти, Ладислас, ако сега си тръгна? Искаш ли да го направя? Толкова ли е важно за теб да легнеш с жената на полковника, че не ти пука дали ще остана, или ще си отида?
— Альона, знаеш, че си ми скъпа…
Със завиден кураж малката жена се изправи пред него със стиснати юмручета. След като отшумя първоначалния ужас, който беше изпитала, когато я отвлече преди повече от година от родния й дом, тя постепенно го обикна, но не искаше да бъде само поредната играчка за него. Скоро щеше да му роди дете и искаше да се държи към нея с уважението, което мъжът дължи на любимата си жена.
— Ладислас, трябва да избираш още сега! Или жената на полковника, или аз!
Князът на разбойниците безпомощно вдигна ръце към небето. Колкото и да му се искаше да си поиграе с болярката, дълбоко в себе си знаеше, че няма да допусне Альона да си тръгне, защото тя означаваше много за него. Беше като свеж полъх в безсмисления му живот. В началото се държеше като оскърбена девица, но постепенно нейното спокойно, ведро излъчване започна да размеква сърцето му. За своя изненада забеляза, че му става все по-скъпа, хвана се, че е започнал да й бере букети диви цветя и да я кани на разходка из гората и дори да й чете любовни стихове от една книга, която беше намерил в сандъка на някакъв богат развратник, когото бяха пресрещнали насред пътя. Научи я да чете, а тя му се отблагодари, като му четеше нежно стиховете. Как би могъл да я пусне да си отиде, като щеше да отнесе сърцето му със себе си?
Внезапен изстрел прекъсна колебанията на Ладислас. Преди всичко трябваше да се погрижи за сигурността на лагера. Обърна гръб на жените, а Петров дръпна юздите на коня си и двамата се устремиха към входа на прохода, откъдето един пазач им крещеше нещо и размахваше оръжието си. Великанът вдигна ръка до обръсната си глава и я опря до ухото си, за да чуе по-добре, сетне предаде на Ладислас:
— Някакъв мъж язди към лагера с бяло знаме. Пазачът пита дали да го пусне.
Ладислас скочи от верандата и като опря мускулестите си ръце на кръста, се замисли, сетне намръщено попита Петров:
— Могат ли да познаят кой е този мъж?
Самотният рус кичур потрепна върху бръсната глава, когато Петров сложи ръце до устата си и изрева:
— Кой идва? Можеш ли да го познаеш?
Сетне отново долепи ръка до ухото си и зяпна от изненада, като чу отговора.
— Казват, че е английският полковник! Яздел твоя кон!
— Какво? — ахна Зиновия, като се хвърли към верандата. С трепереща ръка заслони очите си от слънцето, чийто лъчи се отразяваха в снега и се загледа към прохода.
Ладислас посрещна новината по друг начин и извика от радост, като чу, че врагът сам му идва в ръцете.
— Пуснете го да влезе, ако негодникът наистина идва сам!
В настъпилото мълчание Зиновия зачака да минат безкрайните минути, преди самотният конник да се появи пред входа на прохода. Пазачът му посочи къщата, където го чакаха и тя видя как съпругът й погледна натам и подкара бавно коня. Дори и от това разстояние Зиновия нямаше нужда да види русолявата коса, за да разбере, че това е нейният любим, защото никой не можеше да язди с такава небрежна увереност. Очите й попиваха всяко негово движение, докато той не се изправи пред княза на разбойниците.
Зиновия понечи да се спусне към него, но Ладислас протегна ръка и грубо й нареди да си стои на мястото. Тя неохотно му се подчини, но първо се усмихна на съпруга си, който беше отклонил поглед от Ладислас, за да види дали тя е добре.
— Влизаш в лагера ми като безмозъчен глупак, полковник. Нямаш никакво друго оръжие, освен нахалството си! — подигравателно каза Ладислас. Замислено огледа противника си и не видя нито ножница, нито кобур за пистолет, само един празен калъф за нож. — Идваш с бяло знаме и без оръжие, така ли? Не се ли страхуваш, че хората ми ще те смъкнат от моя кон и ще свалят кожата от гърба, както направиха при последната ни среща? Сигурен съм, че раните още ти държат влага.