— Дойдох за жена си — заяви Тирон. — Няма да си тръгна без нея.
Ладислас се разсмя и искрено развеселен разпери ръце, за да подчертае колко го забавлява ситуацията, сетне напомни на противника си:
— Но нали каза, че ми я даваш, приятелю? Не си ли спомняш? Нима си променил мнението си, полковник?
— Ако искаш да се бием, Ладислас, нямам нищо против — отвърна Тирон, без да оцени шегата.
— Какво?! И да отнема на верните си другари удоволствието да те завържат между два коня и да се обзалагат на кой от тях ще остане по-голямо парче от теб, когато те разчекнат? Е, хайде, полковник, не съм чак такъв егоист.
Тирон вдигна ръка и като хвърли за миг поглед към Зиновия, й направи знак да дойде до него. Тя веднага го послуша, при което Ладислас изръмжа и скочи да я спре, но беше спрян от тялото на черния жребец, което се изпречи на пътя му. Като скръцна със зъби от гняв, разбойникът се хвърли да свали врага си от седлото, но Тирон отново обърна животното, така че той трябваше да отскочи от копитата. Чу се звучно „бум“, последвано от още по-звучен вой и Ладислас отстъпи замаян, притискайки ръка до лицето си. Прокара бързо пръст под носа си и видя, че лявата му ноздра кърви.
Петров се закашля, за да прикрие напушилия го смях, сетне си придаде сериозно и печално изражение и скочи от седлото, за да помогне на Ладислас да се качи на верандата, където го настани да поседне, докато се съвземе. Альона хукна към къщата и след минута се появи с мокра кърпа, която внимателно притисна до носа на Ладислас.
Докато се занимаваха с това, Тирон се пресегна и като грабна Зиновия, я метна на седлото зад себе си, но в същия миг кремъклията пищов на Петров се насочи към него. Огромното дуло се целеше точно в средата на кожения нагръдник, а грамадният мъж подсили заплахата с думите:
— Не мърдай, полковник, инак ще умреш на място!
Зиновия уплашено се притисна до гърба на мъжа си, но Тирон отвърна почти нехайно на заплахата:
— Ако ме убиеш, Петров, хълмовете наоколо ще се стоварят върху лъскавото ти теме. Кълна ти се.
Петров развеселено изсумтя, сетне се ухили презрително:
— Ти да не си Господ, че да накараш хълмовете да паднат отгоре ни?
— Чуй ме, Петров — настоя Тирон. — Изслушай ме внимателно. Ако искаш да ти докажа силата си, ще ти дам един малък пример. Но първо искам много вежливо да те помоля да насочиш пищова си в друга посока, тъй като се боя, че може да гръмне случайно.
Петров хвърли поглед към покритите с дървета хълмове, колебаейки се дали да приеме предложението. Любопитството надделя и той бавно вдигна пищова, но го задържа така, че да може веднага да го насочи отново към полковника. Под внимателния му поглед Тирон вдигна бялото знаме и рязко го сведе надолу. В същия миг тишината беше разкъсана от топовен изстрел, последван от други. Петров подскочи от изненада и като се обърна наляво, изумен видя, че гюлетата разкъртват скалите около прохода и постепенно го засипват. Пазачите имаха само няколко секунди, за да се спасят от свличащите се канари. В паниката си те се спряха чак в средата на лагера, като само от време на време хвърляха поглед през рамо, за да не ги застигне някой камък.
В суматохата почти никой не забеляза как Тирон обърна жребеца си и препусна към другия край на долината. Като се съвзе от поредната изненада, Ладислас скочи на крака и посочи на Петров двамата, които явно се опитваха да избягат, макар да не бяха поели в най-вероятната посока.
— Застреляй коня! Застреляй коня! — изрева Ладислас, като подскачаше на място, а Петров вдигна пищова, грижливо се прицели и бавно натисна спусъка. В първата секунда след изстрела не се случи нищо, сетне животното бавно се свлече на земята, повличайки ездачите.
Тирон изруга, докато се търкаляше, но най-накрая беше спрян от една снежна пряспа. Скръцна със зъби и с отчаяно усилие на волята се изправи, олюля се и като се закрепи на крака, хукна към неподвижно лежащата си жена. Тя гледаше замаяно небето над себе си, но той нямаше време да я свестява. Грабна я на ръце и с всички сили хукна към хълма, от чийто връх хората му крещяха окуражително и спускаха въжета. Тропотът на подкови скоро се разнесе зад гърба му и поне дузина разбойници го изпревариха и застанаха между него и спасението. Като се изправи пред ухилените мъже, които размахваха саби, Тирон се озърна, търсейки накъде да побегне. На свой ред мъжете подкараха конете си към него, хилейки се като побъркани в предвкусване на отмъщението. Тирон още не се беше предал и хукна наляво, сетне бързо се обърна надясно, пробва във всички възможни посоки, но накрая трябваше да спре. Редиците на негодниците се сключваха от всички страни. Трябваше да се примири, че е заловен и вече нищо не може да го спаси, защото не му беше останало накъде да бяга. Бавно се отпусна на колене и като си пое дъх, се наведе над жена си и притисна устни до нейните за сбогом. Тогава усети, че очите й са затворени и тя не помръдва, при което за пръв път сърцето му се изпълни със страх. Не усещаше дишането й. В душата му се надигнаха угризения и като я държеше клюмнала в прегръдките си, надигна глава и извика с все сила към хълма: