Ханджията се гордееше с новата си баня и докато запознаваше гостите си с удобствата вътре, многословно възхваляваше умелата наредба. Красноречието му даде на Зиновия необходимото време и усамотение, за да отведе Али в тяхната стая. Главата на прислужницата пулсираше вече тъй болезнено, че и най-малкото помръдване я омаломощаваше и замайваше. Тази вечер Зиновия внимателно подкрепяше и събличаше старицата, както вярната Али го бе правила безброй пъти за нея. След като вечеря леко и се изми в леген, изтощената прислужница се изкатери на тесния нар и потъна в сън.
Зиновия не искаше да се задоволи със символично измиване и бе решена на всяка цена да се изтърка от глава до пети й да отпусне насиненото и натъртеното си тяло в успокояващите води на банята. Тя съзнаваше обаче, че мъжете имат намерение да направят горе-долу същото, след като оставят снаряжението си горе. Минавайки покрай вратата й, те вдигаха врява като табун млади жребци, докато се боричкаха и ръгаха във весело състезание кой пръв да стигне до банята. Вслушвайки се в лудуването им, на Зиновия не й даваше сърце да ги лиши от това удоволствие и с въздишка реши да изчака, докато свършат с миенето си. Чакането не бе толкова неприятно, когато знаеше, че ще има повече време за себе си, ако последна заеме банята.
За да запълни времето си, Зиновия се зае да подбере дрехи за пътуването на следващия ден и отдели една по-простичка рокля, която по-добре би я защитила от заядливите забележки на Иван. Това бе малка отстъпка, но тя щеше да допринесе далеч повече за нейното спокойствие и удобство, отколкото за задоволяване на неговите изисквания.
Разчеса дългите си къдри и с усилие изскуба омотаните в тях клонки, листа и боклуци, после ги остави да се спускат разплетени до кръста й. Свали раздраната си дреха и ризата. Докато се събличаше, се сети за офицера, който бе изоставила и отново неизвестността на неговата участ я накара да се самообвинява за своя егоизъм. Той се бе борил с успех срещу толкова много врагове и макар онзи груб варварин, Ладислас, да се опитваше да го убие с ножа си, може би щеше да се спаси. Тя промълви закъсняла молитва човекът да се измъкне жив и здрав от тази схватка.
След като нахлузи една бухнала рокля около тънкото си тяло, Зиновия седна и зачака. Облегна глава на креслото и се опита да си представи офицера, но не можеше да си припомни ясно никоя конкретна черта от лицето му, поне никоя, която да я задоволи. Бе имала възможност да го зърне само за кратко, при това в страшен момент и на неясна светлина. Лицето му оставеше празно място в паметта й, може би нямаше да може да го познае отново. Можеше да си припомни само смесицата от чувства, сред които доминираше страхопочитанието, които я изпълваха, когато на всяко обръщане той се оказваше зад тях, устремен като зорък ястреб и накрая се спусна върху плячката си.
Зиновия въздъхна и насочи мислите си в друга посока. На следващата сутрин тя щеше да бъде в Москва, където трябваше да се представи в двореца на Тарасови. Нямаше представа как ще я посрещнат, нито дали ще успее да се приспособи към техния начин на живот и деспотичната власт с която те ще редят нейната съдба. Не беше лесно да успокои страховете си, като се сетеше за единствената си среща с княгиня Ана и множеството противоречиви слухове не само за нея, но и по адрес на княз Алексей. Времето щеше да покаже доколко мъдро е било това решение на царя. За свое добро се надяваше, че страховете й ще се окажат напразни и между нея и Тарасови ще се възцари взаимно уважение.
Войниците, връщащи се на притихнали групички от банята, отклониха вниманието на Зиновия. Докато минаваха бавно покрай вратата й, тя се зачуди какви номера й правят нейните сетива, защото имаше чувството, че се връщат три пъти повече хора, отколкото бяха излезли. Те обаче се точеха дълго и тя взе да става нетърпелива. Прииска й се по-скоро да си легнат и да оставят банята на нейно разположение, но не можеше да разчита на точността на преценката си. В крайна сметка умората им ясно личеше по приглушените, потиснати гласове, така че имаше всички основания да предполага, че скоро ще бъде възнаградена с усамотението, което й бе нужно за банята.
За нейно голямо разочарование обаче къпането й отново бе отложено, когато Иван нареди на войниците да му направят път да мине по стълбите. При демонстративната им реакция от отвратително вонящите му дрехи той обяви, че отива в банята, за да измие всяка следа от мръсотията, на гнусните им дарове. Зиновия се замисли за възможните причини за забавянето на Иван, надявайки се да възпре новия прилив на раздразнение от този човек. Тогава осъзна, че Иван Воронски никога до сега не се бе унижавал да разговоря със стрелците. От забележките му можеше да се съди, че за него те са прости, груби хора, далеч под равнището на неговата личност, към която той самият питаеше дълбоко уважение. Зиновия беше сигурна, че ако той имаше достатъчно власт, щеше да им заповяда да се изкъпят след него. Но беше ясно, че войниците щяха да посрещнат с присмех всеки опит да бъдат прередени.