— Григорий, отмъсти за нас.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Хълмът над Тирон просто избухна от новия залп, като този път гюлетата полетяха в друга посока. Хората около него се разпръснаха като подплашени пилци, когато оловните кълба заблъскаха отсрещния край на долината. Само един от тях запази присъствие на духа и нареди на двамина други, които също се готвеха да хукнат, да му помогнат. Като привлече вниманието им с помощта на сабята си, разбойникът овладя положението.
— Ладислас иска да върнем тези двамата! — изрева той, когато топовете млъкнаха. — Слизайте долу, гущери пъпчиви, и ги завържете за конете си или ще ви разсека до пъпа!
Дори и заплахата от подобен край не можа да ги задържи за дълго. В следващата секунда от върха на хълма започнаха да се сипят юначаги, които увиснаха на безброй въжета и започнаха да се спускат надолу, опирайки се с крака в скалата. При тази заплаха тримата разбойници единодушно стигнаха до извода, че е по-добре да се оттеглят, вместо да срещнат сигурна смърт. Като забиха шпори в конете си, те накараха животните да подскочат и да се хвърлят в безумен галоп към прохода, който още не беше съвсем затворен. Като стигнаха до него, тримата внезапно заковаха крантите си и с почти същата скорост препуснаха в противоположна посока, а по петите им се появи Григорий, начело на почти цяла рота конни стрелци с извадени саби.
Тирон вдигна безчувственото тяло на жена си и го притисна за секунда, разкъсван от такива угризения, че предпочиташе да умре. Накъсани ридания разтърсиха раменете му и той притисна просълзеното си лице до шията й, когато внезапно усети, лекичко като полъх от крилца на пеперуда… биенето на сърцето. Рязко вдигна глава и се загледа смаян и благодарен в дългите тъмни мигли, които потрепнаха. Зиновия бавно се съвзе и като простена, го погледна с премрежен поглед. Немощно се опита да се усмихне, а Тирон се разсмя щастливо.
— Зиновия, любима! Мислех, че си мъртва!
— Не бях ли? — Тя се намръщи, като се опита да помръдне, сетне кисело отбеляза: — Ако така става всеки път, когато изведеш някоя дама на разходка, съпруже мой, никога вече няма да направя грешката да приема поканата.
— Добре ли си? — загрижено попита той.
— Неее! — простена Зиновия. — Поне не се чувствам добре! Така ме боли, че ми се струва, че наистина съм умряла и отишла в пъкъла, защото със сигурност не съм на небето! Така си е, сър! Никога не ме е боляло толкова! Имам чувството, че всичките ми кости са изпотрошени!
— Не си в казана с катран, мадам! — увери я развеселено Тирон. — Жива си! И с цялото си сърце благодаря на Бога за това!
— Можем ли вече да се прибираме? — попита с надежда Зиновия. — Искам само да се довлека до леглото и да отпусна костите си в него за една-две седмици.
— Ще те отнеса в него, любима, щом хората ми приключат с разбойниците — Тирон се озърна, за да се увери, че печелят сражението. Мнозина разбойници бяха хванати неподготвени и без оръжия, а други, като видяха, че съпротивата е безсмислена, се предадоха без бой. Всичко стана за броени минути.
Тирон отново се изправи на крака, вдигна жена си на ръце и със замъглен от сълзи поглед се загледа в усмихнатите й зелените очи.
— Любима моя Зиновия, ти си ми най-голямата радост в живота — нежно призна той. — И те обичам повече, отколкото може да се изкаже с прости думи.
— О, Тирон, и аз те обичам! — отвърна развълнувано Зиновия. Като обгърна врата му с ръце, тя притисна чело до бузата му и промълви: — Мисля, полковник Тирон Райкрофт, че те обикнах от първия миг, когато те зърнах, да разпръсваш разбойниците и да идваш да ме спасиш. За мен, съпруже мой, тогава ти беше прекрасен като храбър рицар със сияйна броня.
Щастлива, че отново е до него, Зиновия се сгуши до рамото му, а той я отнесе до къщата на Ладислас, пред която хората му докарваха заловените бандити. Разбойническият княз и Петров седяха на стъпалата под бдителния поглед на един лейтенант, който ги беше завързал със здрава верига за една греда. Альона се беше навела над Ладислас, бършейки кръвта от горната му устна. За разбойника сякаш не съществуваше никой друг на тоя свят и той искаше да бъде до нея през краткото време, което им оставаше да бъдат заедно.