Внезапно Альона се надигна, сетне бавно се изправи на крака и се загледа в тесния проход, през който един самотен конник бавно направляваше коня си между свлечените канари. Няколко минути по-късно Захар скочи от седлото, а Альона тичешком слезе по стълбите. С радостен вик тя се хвърли в прегръдките на брат си.
— Захар! Захар! Толкова време мина!
Следотърсачът се дръпна, огледа я изпитателно, постави нежно ръка на корема й и тихо попита:
— Искаш ли да отмъстя за теб, Альона?
— Не! Не! — Тя отчаяно тръсна глава и побърза да му обясни. — Захар, ако можехме, щяхме да се оженим с Ладислас, но казват, че щели да го карат в Москва, където сигурно ще го обесят.
— По всичко личи, че именно това заслужава, Альона. Нищо не мога да направя.
— Дори да не може да му се помогне, Захар, все пак искам да се омъжа за него и детето ми да знае баща си.
Като наведе леко глава, брат й притисна бегло устни до челото й.
— Съжалявам, Альона.
Младата жена леко кимна, тръгна по стълбите към къщата и затвори бавно вратата след себе си. В настъпилата тишина се чу нейното хлипане.
Захар отиде при командира си, който тъкмо притискаше студен компрес към разбитата вежда на Зиновия.
— Полковник, току-що видях нещо странно и бих искал да отида с няколко души да огледаме по-подробно.
Тирон го погледна косо, докато продължаваше с лечението.
— Какво има?
Захар се озърна, преброявайки отново наум техните войници, сетне замислено потърка брадичка и вдигна очи към полковника.
— Мисля, че край нас минава поне един полк, ако не и повече войници, облечени като цивилни. Яздят в колона, като редовна войска, а всички са със селски дрехи. Само водачът им носи шуба, която ми изглежда позната, а друг един е облечен като болярин. Затова ще си позволя да предположа, че това са полски войници, тръгнали на поход.
— Толкова навътре в страната? — попита Тирон и като отстъпи крачка назад, изгледа смаян следотърсача. — Накъде според теб са се насочили?
— Подкараха по-бързо, като чуха топовете, полковник. Може би към Москва или поне в тази посока.
— Трябва да ги спрем!
— Трябва, полковник, но как? Те са два… а може би и три пъти повече от нас. Имат и доста топове.
Тирон махна на един млад ефрейтор и му посочи към коня, на който беше дошъл Ладислас, същия, който разбойникът му беше отмъкнал преди доста време.
— Сложи моето седло на този кон, ефрейтор. И по-живо! Трябва да отидем със Захар да огледаме наоколо.
Като се върна при Зиновия, Тирон нежно я вдигна в прегръдките си и я занесе в къщата, където намериха Альона разплакана и свита на кълбо в леглото. Смутена, дребничката жена стана и като посочи мястото, където беше лежала допреди малко, го посъветва да остави Зиновия там.
— Ще се погрижа за жена ви, полковник. Няма за какво да се тревожите.
Тирон прие поканата и остави Зиновия върху купчината вълчи кожи, щедро пръснати върху леглото.
— Трябва да обиколя наоколо със Захар — нежно промълви той в ухото на жена си и махна падналия върху челото черен кичур. — Опитай се да си починеш, докато ме няма. Ще се върна колкото се може по-бързо.
Зиновия и Альона мълчаливо проследиха с поглед как той излиза. На прага Тирон хвърли последен поглед към съпругата си и след няколко секунди жени те чуха тропотът на отдалечаващи се коне.
— Прекалено съм мръсна, за да си почина — оплака се Зиновия и се намръщи от болка, като се надигна на лакът. — Бих искала да се измия, ако е възможно.
Альона посочи големия котел, който висеше на една кука до печката. Той беше пълен до ръба с гореща вода, а огънят бумтеше под железния му корем.
— Смятах да пера днес, но ако искаш, ще ти напълня едно корито. Ако се отпуснеш в топлата вода, може да ти стане по-добре.
— Не си спомням да съм чувала по-приятно предложение през целия си живот — Зиновия се претърколи до ръба на леглото и предпазливо се изправи на крака, като се мръщеше от болка. От цялото падане си спомняше само как се удари в земята и всяка частичка от тялото й се разтърси от сблъсъка. След това сякаш беше в просъница, като не можеше дори да си поеме дъх. Малко след като Тирон я вдигна, тя загуби съзнание и не помнеше нищо до момента, в който чу сподавеното му хлипане.
Бавно и внимателно Зиновия се изправи и почака, докато се убеди, че наистина е успяла. Готвейки банята, Альона тичаше напред-назад из стаята, заключваше вратата, вадеше сапун и кърпи. Двете заедно напълниха коритото и Зиновия скоро се отпусна в него. Изми си косата, усука една кърпа около главата си и когато взе да изсъхва, вече беше уверена, че поне ще остане жива. Намери подходящи дрехи във вързопа, който Ладислас набързо беше направил и тъкмо помагаше на Альона да изнесе ведрата с мръсна вода, когато дребничката жена изведнъж се закова на място и като си пое рязко дъх, притисна ръка до корема си.