Сърцето на Иван започна да бие бясно, когато осъзна, че няма да успее да се измъкне от капана, заложен му от двамата мъже. Всички пари, които му бяха обещали нашествениците, му се сториха незначителна сума в сравнение с цената, която щеше да плати за измяната си срещу царя.
— Имам злато! Ще ви го дам всичкото, ако ме пуснете да си отида! — започна да моли Иван, хвърляйки поглед през рамо. Трябваше да се махне, преди дворцовата стража да стигне до тях. Тогава щеше да е прекалено късно! — Имам повече, отколкото ще получите и двамата през целия си живот! Моля ви! Трябва да ме пуснете!
— Какво ще получи княгиня Ана от това, което ни обещаваш? Тя е твоя съучастница, нали? — попита Тирон.
— Княгиня Ана ли? Глупости! Тя беше само пионка, която използвах, за да проверя настроенията на богатите боляри и да получа помощта им за делото.
Григорий сграбчи рядката косица на мъжа и надигна главата му, за да се вгледа в неговото лице.
— А болярите обещаха ли ти злато, за труда?
— Не! Не! Но ви казвам, че и без това има достатъчно, за да си напълните сандъците до капака! Тези глупаци не искаха и да чуят за нов Лъжедимитрий, който да заеме трона. Така беше! Те са си доволни една проста марионетка да управлява страната.
— Два опита стигат, Иване — отвърна подигравателно Тирон. — Кой глупак ще приеме на сериозно, че Димитрий за трети път е възкръснал? Мисля, че мога да отвърна от името и на двама ни. Разбираш ли, напълно ни задоволява това, което имаме и сме крайно благодарни, че главите ни ще останат на раменете.
Иван Воронски започна да се променя пред очите им. Разплака се горчиво и безутешно, сякаш всички мъки на света се бяха стоварили на плещите му, сетне хлипането премина във вой, изпълнен с болка и отчаяние и си личеше, че не може да се задържи на краката си. Бавно се свлече на земята до мъжа, който продължаваше да го държи. Между пристъпите на плач се чу тропотът на бързо наближаващи хора.
— Кой е там? — извика един офицер, изскочил от сенките. Той измъкна сабята си и извика за подкрепления, после се приближи предпазливо. Като огледа трите забулени фигури, той спря и извика:
— Какво правите тук?
— Чакаме те, не личи ли? — отвърна спокойно Тирон и разкри лицето си пред изумения взор на майор Некрасов.
— Полковник Райкрофт! Мислех си, че сте на поход!
— Бях — отвърна Тирон, сетне кимна към хълцащия дяк, когото държеше здраво за ръка. — Срещнахме отряд полски наемници, които трябваше да помогнат на този човек да убие царя и патриарха. Разположихме се на лагер в околностите на града, за да останем незабелязани, ако случайно има и други шпиони. Дойдохме да намерим този, с който наемниците ни казаха, че трябвало да се срещнат. Според мен си го виждал вече, когато съпровождаше болярката Зиновия до Москва. Сега той е твоя пленник.
Николай сведе поглед към гърчещия се дяк, който оголи зъби и изсъска като дребна, смъртоносна усойница, хваната за опашката. От устата му се разнесе тежък дъх. Майорът разбра, че чак сега вижда дяка в истинския му облик. Той махна на стражниците, които се бяха стекли при неговия призив и им каза да го отведат в кулата Константин и Елена. Сетне проследи как те се боричкат с мятащия се дяк, който се съпротивляваше като побеснял чакал. Накрая успяха да го омотаят с два реда вериги и го задърпаха като пленен звяр.
Николай се обърна почти неохотно към съперника си.
— Полковник, има още един много сериозен проблем, за който трябва да научите веднага. Скоро след като потеглихте от града, вашата съпруга болярката Зиновия беше отвлечена от бандите, които отговарят на описанията на Ладислас и неговите хора. Болярката Наталия Андреевна каза, че открили отсъствието на жена ви чак на сутринта, когато намерили наетите от вас телохранители в градината, завързани и със запушена уста. По това време вече беше прекалено късно да претърсим околностите. Нямаше надежда да ги спрем. Съжалявам.
— Успокойте се, майоре — отвърна Тирон. — Болярката Зиновия е на безопасно място в моя лагер недалеч от града.
Николай загуби за няколко мига дар слово.
— Сигурен бях, че повече няма да я видим, като знаех колко я иска Ладислас. Как, за Бога, успяхте да си я върнете?
— Имах късмета да се окажа на подходящо място в подходящ момент — за миг на устните на Тирон трепна усмивка. — Може би ще се зарадвате да научите, че Ладислас реши да се откаже от разбойническия живот и дойде да моли царя за прошка. В момента той също е в моя лагер, хвали се с раната си, която изглежда по-страшна, отколкото е всъщност и се забавлява да показва на всички новородения си син. Без помощта на хората му и на него самия никога нямаше да успеем да пленим наемниците.