— Ладислас тук? Във вашия лагер? Как е възможно това?
Кривата усмивка се появи отново. И Тирон бе изпитал същите съмнения, когато разбойникът му направи своето предложение.
— Знам, че звучи невероятно, майоре, но Григорий може да потвърди думите ми.
— И на мен не ми беше лесно да повярвам — намеси се капитанът. — Но това е самата истина. Явно Ладислас е хлътнал по сестрата на нашия следотърсач и след като стана баща, е почувствал, че трябва да осигури на своя син по-добро детство, отколкото е имал той. Ладислас е бил обучаван от най добрите учители, но баща му… един полски княз… не го е признал официално за свой син. Той помоли момичето да се омъжи за него и ако му простят, ще се постарае да заживее честно.
Майор Некрасов се усмихна при мисълта за подобно чудо, сетне вежливо почисти гърлото си, като се готвеше да премине на друга тема.
— Полковник Райкрофт, може би си спомняте, че генерал Вандерхаут настоя да изведе на учения останалата част от полка ви, както и други военни части, за да оцени подготовката им…
Тирон се стегна и двамата с Григорий се спогледаха разтревожено.
— Какво е станало, майоре?
— Ами, доколкото мога да предположа, генерал Вандерхаут не е знаел, че казаците стават доста невъздържани, когато се ядосат…
— Изплюйте камъчето, майоре! — не се стърпя Тирон, когато Николай се поколеба и го погледна. — Какво се е случило?
— Пълен хаос, полковник. Вашите хора настоявали да останат и да се сражават, но генерал Вандерхаут не се решил да нападне казаците. Наредил на хората ви да се връщат в Москва и ги последвал с пълна скорост, опитвайки се героично да изпревари казаците, които заплашили да му отрежат ушите, ако продължи да се мотае из земите им. Щом генералът се прибрал на сигурно място в Москва, казаците започнали да се забавляват с нещата, които намерили изоставени в лагера на командира ви; имало не само мускети, но и много топове, които взел със себе си. Те запалили големи огньове и с крясъци и песни започнали да тормозят околните села с новата си играчка, топовете. Доколкото зная, не са нанесли никакви сериозни щети, но едва преди три дни новите придобивки им омръзнали и тръгнали да си търсят други развлечения.
Григорий избухна в смях, докато майор Некрасов дискретно му хвърляше любопитни погледи. Минаха няколко секунди, преди Тирон да може да заговори без опасността да последва примера на заместника си.
— Явно всичко се е наредило прекрасно, докато ни е нямало — отбеляза той без повече пояснения.
Николай се вгледа изпитателно в англичанина, който не съумя да прикрие усмивката си дори на бледата лунна светлина.
— Вие посрещате новината изключително леко, полковник. Струваше ми се, че двамата сте добри приятели, тъй като генералът също е чужденец, освен това ваш командир и тъй нататък…
— Няма нужда да търся своите приятели непременно сред чужденците или сънародниците си, майоре — Тирон постави ръка на рамото на Григорий и го придърпа към себе си. — Ето един верен приятел. Той ми желае доброто, а що се отнася до генерал Вандерхаут… Е, ценя го по-малко дори и от най-далечния си познат.
Тирон отдаде небрежно чест за довиждане. Докато се отдалечаваха, двамата от време навреме отново избухваха в смях. С объркана усмивка майор Некрасов тръгна обратно към Грановитата палата, за да разкаже на царя с няколко часа закъснение донесените от полковник Райкрофт новини и да го съпроводи до Благовещенския събор, където щеше да се моли един час с патриарха.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Струпаните на Червения площад московчани видяха да преминава един полк прашни конни стрелци, между чийто редици яздеха някакви хора с войнствен вид, облечени по неописуем начин. Две жени, едната с повито бебе на ръце, ги следваха на малка каруца, пълна със сено. Двете бяха предпочели да пътуват по този начин по съвсем различни причини. После идваха няколко топа, а накрая на шествието се поклащаха каруците от обоза, две от които бяха пълни със завързани и ранени хора.
Именно тази гледка беше първото нещо, което зърна княз Алексей, когато слезе от шейната си. Още не се беше съвзел от първоначалното изумление, когато видя в пълната със сено каруца тъмнокосата жена. Не стига това, ами нейният похитител беше заловен и яздеше гордо начело на отряда си, сякаш го чакаше някаква награда.
Алексей изстина от ужас и едва можа да си поеме дъх. Същата сутрин беше наминал през къщи и беше чул Ана да скимти от ужас, защото я викаха в царския дворец да разкаже какво знае за заговора на Иван Воронски. Тя беше сигурна, че щяха да я подкарат към Лобното място, където щеше да си получи заслуженото наказание, задето, макар и без да подозира е приютила един изменник.