Зиновия вирна изящната си брадичка, уязвена както от укоризнения му тон, така и от собствената си съвест.
— Изглеждате ужасно покрусен от загубата.
— Има защо! Надали ще намеря друг жребец, който да струва дори наполовина на този!
— На сутринта ще спомена на капитан Некрасов да ви даде коня на Ладислас — надменно заяви тя. — Може би това ще ви утеши.
Мъжът изсумтя.
— Съмнявам се! Доста скъпо ми струваше да докарам моите жребци от Англия…
— От Англия? — изненадано възкликна тя, сетне осъзна това, което досега се бе изплъзвало от вниманието й. Сдържаният му начин на изразяване ясно показваше откъде е родом. — Оттам ли сте?
— Аха!
— Но командвате руска част… — започна Зиновия, сетне се сети за забележката на Ладислас по повод чуждите командири, наети да обучат царската войска на бойните си умения. — Вие офицер на служба при Негово величество ли сте?
Макар и да бе облечен само в скромен дългопол кафтан, мъжът се поклони изискано.
— Полковник сър Тирон Босуърт Райкрофт на вашите услуги. Удостоен с рицарско звание в Англия, а сега командир на Трети Стрелецки полк на Негово царско величество. А вие сте…
— Това не е най-подходящото място да се представяме, полковник — побърза да отвърне Зиновия, като реши че би било по-добре да не му съобщава никакво име. Можеше да си го представи как разпространява непристойния разказ за тяхната среща сред своите приятели и подчинени.
Ъгълчетата на подпухналата му устна потрепнаха в усмивка.
— А вие сте болярката Зиновия Алексадровна Зенкова, пътуваща към Москва, където ще бъдете поставена под опеката на княгиня Тарасова, братовчедката на царя.
Зиновия затвори устата си, усещайки че е зяпнала от изумление. С труд си пое дъх, за да заяви:
— Знаете много неща за мен, сър.
— Пожелах да науча — обясни Тирон със самоувереност, която накара нейната да се пропука. — Когато пристигнахме тази вечер в страноприемницата и открих, че и вие сте се подслонили тук да пренощувате, поразпитах придружителите ви. Капитан Некрасов отказа да ми каже каквото и да е, но доблестният сержант прояви малко повече щедрост по отношение на фактите. С голямо облекчение научих, че не сте омъжена, особено за надутото дребно парвеню, което ви придружава. — Тук той вдигна вежди, демонстративно очаквайки тя да обясни какво я свърза с този човек. — Той тъкмо излизаше от банята, когато дойдох и по поведението му може да се съди, че той смята и себе си, и положението си за нещо голямо.
Макар страстно да желаеше да отхвърли всяко подозрение, че нещо я свързва с Иван, Зиновия не пожела да задоволи любопитството на полковника. По-добре да не му даваше надежда, че може да научи нещо повече от нея, иначе можеше да се окаже досаден или да я постави в неудобно положение.
Като вдигна торбичката си, Зиновия се отправи към вратата, но полковникът препречи пътя й. Той се изправи пред нея и разбитите му устни се разтегнаха в усмивка:
— Ще ми позволите ли да ви видя отново?
— Невъзможно е, полковник — студено отказа тя. — На сутринта продължавам към Москва.
— Аз също — меко я увери Тирон. — Бях извел хората си на учения в полето. По план трябва да се върнем в Москва до утре вечер.
— Надали княгиня Ана би одобрила това.
— Нали не сте… сгодена? — Тирон стаи дъх в очакване на отговора, той сам не можеше напълно да си обясни защо така изведнъж забрави как бе разбит живота му и позволи на една жена да запали искра в сърцето му.
— Не, полковник Райкрофт, разбира се, че не съм.
— Тогава, ако разрешите, болярке, бих искал да бъда ваш кавалер — Тирон мъчително ясно осъзнаваше колко безразсъдно и прибързано се впуска в това начинание и се укоряваше, че макар вече да има зад гърба си цели тридесет и четири лета, се държи като разгонен на пролет вятърничав хлапак, хлътнал по някое девойче. Но пък, от друга страна, вече доста време не се бе любил с жена, а дори и младата му съпруга, русокосата красавица Анджелин, никога не бе изглеждала толкова хубава, със или без дрехи.
— Предложението ви ме смущава, полковник — Зиновия остана напълно слисана, но същевременно бе благодарна на полумрака, който прикри притока на кръв по бузите й, когато си припомни притискането на неговото топло, добре оформено тяло в басейна. Молбата му, разбира се, трябваше да бъде отхвърлена, но тя прецени, че сега предпазливостта изисква да смекчи отказа си и да отговори по-уклончиво. — Трябва да си помисля.