— Ще очаквам вашето решение. Дотогава, милейди, се прощавам с вас.
Полковник Райкрофт се поклони отсечено и се изправи, когато тя мина покрай него. Проследи я с поглед, докато прекосяваше банята, наслаждавайки се на лекото полюшване на бедрата й под копринения халат и в спомените му оживя отново онзи момент в басейна, когато ръката му бе обгърнала задничето й и тя се бе свила до слабините му. Разпалените му след дългото въздържание страсти още не се бяха охладили и той знаеше, че му предстои дълга безсънна нощ, през която ще бъде измъчван от желания и ще трябва да се бори със сладострастни видения.
Вратата се затвори зад нея със същото скърцане, което предшестваше влизането й, и той остана загледан в дъската на пода. Очите му не можеха да проникнат през дебелото дърво и докато стоеше заслушан в забързаните й стъпки, му се яви друго видение, този път тъмно и безутешно студено. Това бе мъчителния спомен за гроба, край който той намръщен и огорчен промълви последното си сбогом на своята покойна съпруга.
Полковник сър Тирон Райкрофт изруга полугласно и рязко се обърна. Каква лудост го бе тласнала по този път на похот и сладострастие? Как се осмеляваше да си прави илюзии, че може да се довери на друга жена, след като още не бе съумял да събере разкъсаните остатъци от своите чувства и да очисти живота си от мъчителните спомени? Раните, които бе потиснал дълбоко в паметта си, се отвориха отново, за да продължат изтезанието му.
Изгряващото слънце още не бе докоснало земята с топлите си лъчи, когато Зиновия вдигна придружителите си и ги помоли да побързат. В отговор на обърканите въпроси на капитан Некрасов тя изтъкна, че иска това пътуване по-скоро да свърши. Не се осмеляваше да разкрие, че се бои от вниманието на един нежелан ухажор и че се налага да потегли, преди той да е станал и да й е поискал отговор.
— Оставете жребеца за полковник Райкрофт — разпореди тя на капитана, докато той я съпровождаше до каретата. — Това е най-малкото, с което мога да му се отблагодаря.
Всяко движение бе още прекалено болезнено за Али и се наложи да бъде пренесена до каретата от Стенка. Под нежното настояване на господарката си тя прие да се облегне на възглавниците, които Зиновия бе наредила в ъгъла на каретата, и отново потъна в сън.
Болярката се настани в отсрещния ъгъл и притвори очи, избягвайки разговор с Иван. Нареди на Стенка да не губи време през този последен ден на тяхното пътуване и да бъде така добър да поеме по някой по-безлюден път, който дори да бъде по-рискован, би ги отвел по-бързо до Москва.
Скоро потеглиха отново и Зиновия въздъхна с облекчение, уверена, че най-накрая се е отървала от дръзкия англичанин. Надяваше се само той да се прояви като джентълмен и да не се впусне в клюки, но поведението му досега не даваше особени основания за надежда. И без това бе достатъчно смущаващо, че в паметта й отново и отново оживяваха сцените в банята, та оставаше и разказът за това да бъде разтръбен из цяла Москва.
Половин час по-късно командирът на Трети Стрелецки полк на Негово царско величество се надигна от нара си, разкърши схванатите си мускули и се отправи с несигурни стъпки към вратата на килийката, която му бе послужила за спалня. Мимоходом срита своя заместник по крака, измърмори някаква заповед и го остави да изпълнява командата между две прозевки, докато сам търсеше свещ, която да запали.
Изтече още половин час, преди небето да започне да изсветлява. Полковник Райкрофт пъхна очукания си шлем под мишница и слезе по стълбата да направи утринен преглед на хората си, които го чакаха строени навън. Докато минаваше покрай отворената врата, хвърли поглед към ъгъла на портата, където бе видял за последен път каретата. Уви, сега там нямаше нищо друго освен черния жребец, завързан за стълба. Сподавено проклятие се изплъзна между устните му и той намръщено огледа пътя, вече знаейки, че няма да види и следа от болярката.
Тя беше избягала! Мисълта го изгаряше и той бе на косъм от избухването, но някъде от най-дълбоките глъбини на паметта му се появи мъчителното видение на две очи, ту нефритово-зелени, ту черни като оникс. Още по-смущаващо му действаше споменът за нейното изящно, но вече налято тяло, изцяло изложено на неговия поглед.
Тирон отново тихо изруга. Трябваше да се сети, че ще я уплаши с проклетата си безсрамна разгорещеност! Беше я подгонил както песът някоя разгонена кучка и нямаше защо да я вини, че бе отлетяла при първа възможност.