Посетителят не можеше да не забележи колко многобройни са тук църквите, параклисите, обществените бани и кръчмите. Населението редовно ги посещаваше, особено последните две. За никого не бе тайна, че руснаците много обичат своите продължителни парни бани и силните, парливи напитки.
Голямата каляска продължаваше да си пробива път по претъпканата улица. Стенка крещеше „Пошьол! Пошьол!“, за да накара мотаещите се безцелно тълпи да им отворят път и „Берегись!“, „Берегись!“, за да предупреди невнимателните. Малки и бързи, откритите двуколки дрожки се плъзваха елегантно покрай тях с невероятна лекота, докато големите каруци се придвижваха по-бавно и принуждаваха Стенка да отбива към края на пътя, за да успеят да се разминат. През зимата тройките биха направили невъзможно придвижването на всяка по-голяма кола, защото трите препускащи коня, които теглеха бързите шейни, се подреждаха в една редица и препречваха целия път.
Зиновия бе посещавала много пъти Москва и макар красотата и оживлението на града да й правеха все същото впечатление, не можеше да пренебрегне факта, че твърде малко бе останало от свободата, на която дълго се бе радвала под закрилата на баща си. През по-голямата част от деня тя бе измъчвана от дръзки видения за срещата й с полковник Райкрофт в банята. Наистина, ако можеше да избира, би се спряла на някой по-хубав ухажор, но не можеше да отрече, че това бе изключително смущаващо изживяване и че въпреки подутото му лице в този мъж имаше нещо невероятно интересно, поне дотолкова интересно, че да я накара да се изчерви, щом се сетеше за неговата прекалено мъжествена фигура. Всеки път, когато в почервенелите й бузи прииждаше нова вълна от кръв, тя мислено благодареше за жестокия пек. Всички неприлични детайли, на които не бе обърнала внимание в паниката си, сега оживяваха в паметта й и тя понякога дори им се наслаждаваше, сякаш бе някаква празноглава фантазьорка, невръстно глупаво девойче, падащо си по мръсотиите. В мислите й оживяваше в най-дребни подробности моментът, когато нейните голи бедра се бяха притиснали плътно до неговите и само дето не се разтвориха, за да поемат напора на неговите голи слабини. Това я хвърляше в такъв смут, че тя се обезпокои дали спътниците й няма по някакъв начин да отгатнат сладострастните й помисли. За първи път бе благодарна, че Иван е зает само със себе си, а Али бе покрила болящата я глава със студени мокри компреси.
Нейният приличен на монах придружител бе разположил призори кльощавото си тяло на задната седалка на каретата и лъчите на залязващото слънце сега го огряваха. Той само дето не се къпеше в розовия ореол, сякаш си представяше, че това е достойно заслужен белег за святост или пък, по-прозорливо, се подготвяше да се яви с цялото си величие пред своята аудитория. Тъй голяма бе неговата суета, че не се сещаше как се открояват под лъчите дълбоките, грозни дупки от шарка, с които бяха щедро осеяни кокалестите му бузи. Очевидно не обръщаше внимание и на факта, че носеше единственото расо, което можеха да му отделят свещениците в селската църква. То силно напомняше парцалив чувал и го караше да изглежда по-скоро опърпан, отколкото величествен.
Настроението му обаче определено се бе подобрило след пристигането им в Москва. Ако Зиновия имаше претенции да бъде познавач на човешките настроения, тя би се изкушила да предположи нещо подобно, гледайки самодоволната му усмивка. Той, изглежда, почти изгаряше от нетърпение да стигне по-скоро до палата на Тарасови, сякаш да я предаде в ръцете на новите й опекуни бе някакъв велик подвиг, от който би могъл да извлече нова храна за ненаситната си жажда за слава.
Каретата излезе от тясната уличка и пред нея се ширна Красная плошчадь, който обикновено чужденците наричаха Червения или Красивия площад, когато трябваше да упътят някого. Високата стена от червени тухли на Кремъл се издигаше над града като исполинска колона с множество кули-шипове, обвиваща сред другите постройки безчислените църкви с безброй кубета, камбанарията на Иван Велики, Грановитата палата и на няколко крачки от нея — Теремната палата, където някой ден щеше да бъде настанена следващата царица. Белите фасади и златните кубета, които увенчаваха много от постройките, блестяха като съкровищата на султана под лъчите на следобедното слънце, а други украсени сгради, дворове и градини се притискаха до тях, добре укрити от любопитни погледи зад високата стена.