Фроловската кула се издигаше на основните подстъпи към тази могъща крепост, а недалеч от нея грееше друго архитектурно чудо, Покровският събор, наричан по-често Василий Блажени. Екзотичното величие на това творение вече бе смайвало мнозина с множеството си кули и издути, разнообразно оформени кубета и остри шпилове, по които светлината се отразяваше и се преливаше като по люспите на риба. Преданието твърдеше, че след като катедралата била завършена, цар Иван Василиевич Грозни, известен извън границите на Русия като „Страшния“, наредил очите на архитекта да бъдат извадени, за да не създаде подобна постройка другаде по света. Мнозина обаче оспорваха тази история и твърдяха, че след смъртта на Иван Василиевич архитектът, постникът Ярофеев, възвърнал зрението си, за да прибави към събора още един параклис, който да приюти мощите на светия човек Василий Блажени, който бе осъждал сурово жестокостите на Иван и по-късно дал името си на катедралата.
Стенка подкара конете към широкия площад пред Василий Блажени и ниската платформа на Лобное место, площада на екзекуциите, откъдето патриарсите отправяха благословиите си към народа и където бунтовниците и престъпниците бяха обезглавявани и изтезавани публично. Стенка скоро кривна в страни от Кремъл и излезе на друга улица, покрай която богатите и велемощни боляри живееха в дървени палати. Зиновия насочи вниманието си към тях, защото видя няколко познати постройки, сред които и величествената резиденция на болярката Наталия Андреевна. Тази жена някога бе най-близката приятелка на майка й и си оставаше единствения човек, на който Зиновия би могла да се довери и да потърси съвет и помощ, ако нещата с Тарасови не потръгнат.
Няколко минути по-късно Стенка отклони четирите коня от главната улица, премина през едни внушителни порти и спря впряга пред един величествен палат. Зиновия си пое дъх, събирайки сили за предстоящата среща. Мигът, от който се боеше, най-сетне бе настъпил и вече не можеше да се отложи.
Капитан Некрасов чевръсто скочи от седлото и бързо се отупа от прахта, сетне застана до вратичката на каретата, която гледаше към двореца. Отвори я, усмихна се и подаде здравата си ръка на тази, за която бе започнал да милее. Зиновия овладя страховете си, събра кураж и му върна усмивката, облягайки изящната си ръка на неговия ръкав. След като й помогна да слезе, Николай търпеливо изчака тя да подреди и приглади гънките по полите си, след това я погледна въпросително и когато тя му кимна, се обърна към високите двери.
Зиновия въздъхна разтреперана и тръгна след него по каменния път, покрусена от мисълта, че скоро ще бъде поставена под опеката на непознати. Като наближи постройката, един светещ прозорец на втория етаж, точно над портала, привлече вниманието й. Като вдигна поглед, тя забави стъпки, защото видя княгиня Ана да я наблюдава надвесена. Жълтеникавият отблясък на свещи, горящи някъде зад нея, очертаваше силуета й. Дори в свободния сарафан, който носеше, княгиня Ана изглеждаше худая — дума, която означаваше едновременно слаба и лоша, или по-точно, болезнено кльощава. Разбира се, тъй като повечето руснаци се възхищаваха от по-пищните жени, думата често бе използвана по адрес на всяка деликатна фигура, включително и за девойки с прекрасното телосложение на Зиновия.
С плаха усмивка Зиновия вдигна ръка и махна, за да я поздрави, но за нейно голямо разочарование княгинята не се помръдна, за да върне поздрава. Нямаше и намек за някакво приветствие или топло посрещане, които биха могли да успокоят страховете на гостенката. Като безмълвно привидение жената се скри от погледа й, като само помръдването на завесите издаваше къде е била.
Отпускайки поглед, Зиновия се поколеба за секунда, гнетена от чувството, че е самотна и изоставена. Вместо утехата, която би могло да й даде едно топло посрещане, сега я бе обзела покруса. Не искаше да е тук, далеч от дома си, далеч от всички неща, които баща й бе създал и обичал.
Усещайки, че нещо не е наред с девойката, Николай загрижено я запита:
— Ще имате ли проблеми тук, болярке? — каза той, без да се осмелява да прояви все по-силните си чувства към нея. Нямаше представа какво би могъл да направи, ако тя има някакви затруднения, но въпреки това бе твърдо решен да предложи помощта си. — Ако някога ви потрябвам…
Зиновия го прекъсна, като нежно докосна ръката му, опитвайки се да успокои него… а и себе си:
— Сигурна съм, че княгиня Ана е много мила — надяваше се, че звучи по-убедително, отколкото всъщност се чувстваше. — Та ние още едва се познаваме и навярно тя се притеснява от срещата ни не по-малко от мен.