Капитанът не бе много убеден, но щеше да смути девойката, ако изрече съмненията си, а това далеч не отговаряше на представата му за кавалерска подкрепа. Но все пак изпитваше остра нужда да повтори предложението си по-ясно и го направи с грижливо овладян глас, който не биваше да издаде дълбочината на истинските му чувства:
— За мен ще е чест, ако ми позволите, да ви служа както ви е угодно и както сметнете за добре, болярке. Следващия месец ще ме повишат и ще служа непосредствено на царя като офицер от придворната стража. Ако решите, че се нуждаете от мен, можете да изпратите прислужницата си да ме призове.
Тонът му стана почти тържествен:
— И аз ще дойда, болярке, или най-малкото ще изпратя лично Негово величество, Михаил Романов, да ви предаде моите извинения.
Зиновия бе впечатлена от неговото рицарско, макар и донякъде нереалистично, предложение. Погледна го и храбро се усмихна, но в очите й блестяха сълзи.
— Вие сте много галантен и мил, капитан Некрасов, и вашето предложение е чест за мен.
— Аз съм този, който се чувства поласкан, защото ви съпровождах дотук, болярке — пламенно я увери Некрасов, като имаше предвид повече, отколкото показваха думите му.
Набрала храброст и решена да устои на очакващата я среща с Ана, младата болярка промълви окуражително:
— Името ми е Зиновия. Смятам, че един приятел може да се обръща към мен така.
— Зиновия — полупрошепна, полувъздъхна капитанът и нежно притисна нежната ръка, облегната на неговата. — Ако благоволите да ми окажете същата чест, моето име е Николай.
— Николай? — отсечено кимване бе отговорът на нейния въпрос и с тиха въздишка Зиновия разреши да бъде поведена към дверите от галантния офицер.
Пред дървените порти капитанът леко почука, за да съобщи за присъствието им и миг по-късно един лакей, облечен в проста бяла рубашка, отвори вратата. Николай го погледна и с безпогрешния маниер на човек, свикнал да заповядва, му нареди:
— Уведоми княгиня Тарасовна, че болярката Зенкова е дошла.
Слугата хвърли бърз поглед към превързаната ръка на капитана, после се отдръпна и ги покани с жест да влязат.
Зиновия бе въведена вътре, облегната на ръката на придружителя си, а лакеят обяви:
— Княгинята ви очаква, болярке.
Залата изглеждаше почти бляскава след падащия навън мрак, защото бе осветена от двайсетина и повече свещи, горящи в канделабри. Зиновия бе поканена да седне, докато очаква господарката на дома и след като се убеди, че е удобно настанена, Николай се отправи бързо да се разпореди за свалянето на багажа й.
Иван бе донякъде потиснат, че е оставен на заден план, защото смяташе присъствието си за изключително необходимо на княгиня Тарасовна и прецени, че капитанът не проявява достатъчно уважение към него, като се втурва да помага на болярката. Той слезе по стъпалата на каретата сам и закуцука забързан по пътеката с чуждите сандали. Изсумтя пренебрежително, докато минаваше край капитана, който се обърна учудено след бързо отдалечаващата се фигура.
— Какво му става на дяка? — попита Николай, като се присъедини към хората си.
Сержантът направи едно разумно предположение:
— Убеден съм, господин капитан, че той се чувства оскърбен, задето положихте грижи за болярката Зенкова, без да проявите подобно уважение към него.
— Не знаех, че заслужава някакво уважение — отвърна иронично Николай, но изглеждаше притеснен. — Не виждам никакви доказателства за неговата значимост или важност. Всъщност той най-вероятно само създава затруднения на собствения си манастир, който и да е той.
Сержантът изсумтя утвърдително.
— Навярно е така, капитане. Ако ме питате мен, той е плевел, пръкнал се от нечисто семе. Сигурно ще вкара в неприятности някой невинен човек тези дни. Моля се това да не е младата болярка, макар че усещам, че тоя най-малко ще се опита.
— За нейно благо се надявам да грешите, сержант.
Като влезе в залата, Иван хвърли високомерен поглед към лакея, но като видя, че той си е отишъл, изгледа смразяващо Зиновия заради вниманието, което й бе оказано.
— Капитан Некрасов изглежда дълбоко запленен от вас, болярке. Сигурен съм, че гордостта ви е силно подхранена от поредното успешно завоевание.
— Поредното? — смутено повтори Зиновия. — Кое е било първото?
— Съмнявам се, че сте се задоволили само с двама трима, така че няма защо да се правите на невинна пред мен. Като се има пред вид как ви гледаше онзи звяр, Ладислас, цяло чудо е, че сте тук.
Зиновия едва сдържа издайническата въздишка на облекчение. Неизвестно защо си бе помислила за полковник Райкрофт и се бе обезпокоила да не би дякът да има него предвид.