— Сигурна съм, че за Ладислас не съм означавала нищо повече от мимолетно забавление. Досега той навярно вече си е намерил друга карета, която да нападане, и жена, която да го забавлява. Искрено съжалявам, че не бе пленен.
— Англичанинът е виновен за това, няма съмнение — изказа мнението си Иван, с което привлече погледа на Зиновия.
— Англичанинът?
— Онзи, дето препусна след вас с Ладислас — обясни дякът. — Очевидно не можеше да се мери с бандита. Наистина доста се изненадах, когато той се появи в банята миналата вечер. Очевидно Ладислас е спечелил боя.
Зиновия понечи да му възрази, но докато Иван очакваше отговора й, тя осъзна колко глупаво би било да събужда неговото любопитство. Само от нейна полза би било да се прави, че дори не познава полковника.
Миг по-късно княгиня Ана Тарасовна се яви в цялото си великолепие на върха на стълбата, разкривайки се пред гостите като златно видение, докато внимателно ги разучаваше отгоре. Обшит със злато воал покриваше бледорусата й коса, прихваната с обсипан с бисери кокошник. Също като сатенения сарафан той бе украсен със златни нишки и бе носен с гордост, подобаваща повече за скъпоценната корона на благородна кралица.
Ана поздрави гостите си с бледа усмивка, докато слизаше по стълбите, люшкайки се като върба. Имаше вече повече от четиридесет лета и се държеше с достойнство и донякъде прагматична самоувереност, която не търпеше намеса или отказ. Бе висока като Зиновия и изглеждаше добре, макар и малко захабена и поотпусната с натрупалите се години. Имаше мършава квадратна челюст и аристократични черти. Дребните издайнически бръчки между веждите и в ъгълчетата на устните й говореха, че те по-често остават смръщени. Едва доловими наченки на двойна брадичка се забелязваха на шията й, която иначе бе дълга и елегантна. Сребърно-сивите й очи гледаха зорко иззад тъмните мигли и изящно изтънените вежди, сякаш прокарани с един замах на перото. Очите й не се задържаха за дълго на едно място, а когато биваха посрещнати от по-твърд ястребов поглед, започваха да пърхат встрани като птичка. Още преди много години Ана бе научила, че това е успешен начин да избегне насочените към нея въпроси, които при нужда можеше да се направи, че не чува. Използваше го все по-умело и така не позволяваше на другите боляри и болярки да оспорят авторитета й.
— Скъпа ми болярке — приветливо промълви Ана, протягайки ръце да я поздрави сърдечно и прекоси стаята, за да посрещне гостите си. — Толкова е хубаво, че се виждаме отново.
Зиновия с благодарност направи дълбок реверанс, признавайки сана й, макар в Русия определено да не липсваха велики боляри — князе и княгини дори и след като редиците бяха доста поразредени през царуването на Иван Грозни.
— Благодаря ви, княгиньо. Наистина се радвам, че пътуването свърши.
— Надявам се, че всичко е минало добре и Иван ви е помагал и утешавал. Сигурна съм, че е постъпил така.
Зиновия успя да изстиска една бледа усмивка в отговорна въпросителния поглед на княгинята.
— Разбойници ни забавиха малко вчера, но ще оставя на Иван Воронски да разкаже повече подробности за нападението. Той бе оскърбен почти тъй дълбоко, както бе ранен капитан Некрасов.
Княгиня Ана не можа да скрие изненадата си и потърси с поглед някакво обяснение от Иван, но като огледа парцаливите му дрехи, побърза да предложи:
— Несъмнено ще поискате да се освежите, преди да поговорим.
Вниманието й беше привлечено към входната врата, където няколко войници внасяха по-големите сандъци на Зиновия, а други мъкнеха по-малките на рамената си. Премервайки на око броя им, Ана положи съвсем леко усилие да прикрие раздразнението си, когато се обърна към лакея, донесъл поднос с вино:
— Борис, бъди така добър да заведеш тези… хмм… господа горе при стаите на болярката. Можеш също да придружиш милия Воронски до покоите, които съм запазила за него. Там има чисти дрехи в синия сандък.
Слугата кимна и прикани с ръка хората да го последват. Промъквайки се последен през вратата, сержантът влезе в залата с огромен сандък на рамо. Пътьом пусна един прашен куфар в краката на Иван и се заизкачва по стълбите след другите.
— О, виждам, че сте си донесли дрехи — побърза да каже Ана, като позна чантата, но когато Иван бавно поклати глава, тя се запъна доста объркана.
— Напротив, ваше височество, отнеха цялото имущество, което носех със себе си, дори дрехите от гърба ми. Наистина, щастие е за мен, че оцелях.
Иван сключи патетично ръце, вдигна вежда и се наведе леко напред, за да подсили драматичния ефект от думите си.