— Не знаех, че сте близка приятелка на болярката Андреевна, Зиновия. Всъщност по-скоро бих предположила, че бихте намразили тази жена, която измести майка ви в сърцето на вашия баща и се опита да заеме нейното място в живота му.
Зиновия почервеня, сгорещена от пристъпа на възмущение. Би искала веднага да се застъпи за Наташа, но не можеше да овладее гневното си негодувание и се уплаши, че ще издаде вълнението си, ако си отвори устата. След миг се овладя достатъчно, за да посрещне изпитателния поглед на Ана със студена сдържаност:
— Мисля, че не сте разбрали правилно отношенията между баща ми и Наталия Андреевна. Те не се основаваха на любов, а на приятелство и взаимно уважение. Някога Наташа бе най-близката приятелка на майка ми, сетне стана и наша приятелка. Доколкото зная, баща ми и болярката Андреевна никога не са били любовници и никога не са градели планове за брак помежду им. Бяха просто добри приятели и това е всичко.
Щом момичето е способно да защитава подобна неморална жена, с отвращение си помисли Ана, очевидно имаше сериозна нужда от обучение как трябва да се държи в общество.
Наташа! Мозъкът на Ана почти изкрещя това име със жлъч и омраза. Вдовица, погребала трима съпрузи, и с цяло ято други мъже, ходещи по петите й с надеждата да станат четвърти! Самата мисъл, че една жена може да се държи така непринудено с мъжете! Да ги кани на гости, сякаш са стари приятели… или любовници! Можеше да бъде наречена само по един начин — уличница!
— Доколкото знаете — язвително каза Ана със замръзнала усмивка, която едва прикриваше изгарящата я злоба.
— Доколкото знам — потвърди Зиновия с демонстративна студенина, отново забила поглед във виното. Това бе начин да скрие чувствата си, защото не бе благоразумно да позволи на княгинята да усети антипатията, с която се опитваше да се пребори. Това навярно би ги изправило една срещу друга още от първата им среща.
— Преди колко години казвате, че е починала майка ви?
Зиновия отговори със сподавена въздишка:
— Преди пет години.
— Говорете по-високо, Зиновия! — повиши тон Ана, без да обръща внимание колко дребнаво и непочтено изглежда някой с нейния сан и положение да се държи така недостойно, но пък нали не тя беше помолила това момиче да дойде! Хич не й беше притрябвала! — Едва чувам какво казвате. Също така не обичам да ме карат да чакам за отговор. Не сте бавноразвиваща се или поне не изглеждате такава. Затова настоявам да се вслушвате в това, което ви се казва, и да отговаряте бързо и ясно. Прекалено много ли искам?
— Както желаете! — отговорът дойде незабавно и бе произнесен ясно, макар Зиновия с мъка да потискаше собственото си раздразнение. Княгинята беше силно развълнувана, сякаш разгневена, задето защити Наташа и сега явно си изливаше яда. Зиновия осъзнаваше, че е безумие от нейна страна да се кара с тази жена още с пристигането си, а Ана навярно щеше да се вбеси съвсем, ако й възразеше за Наташа.
— Така е по-добре.
Ана остави чашата и стана, когато Борис слезе заедно с войниците по стълбите. Зиновия също остави бокала си и последва нейния пример. Ана побърза да я отпрати.
— Смятам, че ще пожелаете да отдъхнете преди вечерята. Борис ще ви съпроводи до вашите стаи.
Като съзнаваше, че има още неща за уреждане, Зиновия се осмели да я задържи.
— Бих ви помолила за още минута от вашето време, княгиньо.
Ана се извърна с вежди, високо повдигнати над студените й сиви очи. Изглеждаше смаяна от дързостта на младата жена да отнеме дори миг от нейното време.
— Да? За какво става дума?
— Доведох хора, които да ми прислужват, докато съм тук и трябва да се намери място, където те да се настанят. Ако имате свободни помещения, това би било добре дошло за мен. Каретата и конете ми също трябва да бъдат настанени, ако има свободно място.
Тънките устни се свиха неодобрително.
— Позволила сте си прекалено много, като сте ги довела тук, Зиновия. Стаите ви едва ще стигнат да настаните вашата прислужница и не можете да очаквате, че те ще поберат вашите кочияши и каретата. Най-разумно би било да ги отпратите обратно в Нижни Новгород. Просто няма къде да ги настаним. Освен това надали ще се нуждаете от тях, докато живеете при нас.
Отговорът на Зиновия дойде бързо, точно както бе поискано от нея и в него имаше доста повече сърдечност, отколкото всъщност изпитваше:
— Тогава дали бихте позволили на кочияшите ми да останат тук за през нощта, а аз ще се погрижа да ги настаня утре. Не бих искала да остана без каретата си докато съм тук, защото така бих ви причинила неудобство, когато ми се наложи да изляза.
Зиновия искрено желаеше да живее в мир с новите си настойници, поне докато успееше да се измъкне изпод крилото им и не станеше господарка сама на себе си. Но ако това означаваше да остане заключена между четирите стени на техния дом и да излиза само когато благоволяха да я пуснат, тя знаеше, че няма да издържи дълго. Не беше вече дете и не вярваше, че цар Михаил би искал братовчедка му да се отнася така с нея.