— И къде възнамерявате да ги държите? — язвително попита Ана.
Макар да знаеше предварително, че предложението й ще жегне княгиня Ана в самото сърце, това беше далеч за предпочитане пред възможността, пред която я бе изправила тя.
— Сигурна съм, че щом няма място за прислугата и каретата ми тук, болярката Наталия Андреевна ще ми позволи да използвам нейните конюшни, докато съм в Москва. Тя живее на същата улица, съвсем наблизо.
— Знам къде живее! — гневно я прекъсна Ана, оскърбена от опита на момичето да я поучава. Още повече я разгневяваше това, че не можеше да се сети за никакъв благовиден предлог да отхвърли направо молбата на момичето. Макар да нямаше никакво намерение да угажда на прищевките на това девойче, щеше да й се наложи да удовлетвори молбата. Знаеше, че би било лудост да изпитва справедливостта на братовчед си или да се опитва да затвори устата на клюката. Някои хора имаха странен стремеж да изравят скритите мотиви и да ги изваждат на бял свят. Наистина би й било безкрайно неприятно, ако се наложеше да дава обяснения на цар Михаил относно малкото същество, което й беше натрапил да живее с нея.
С дълбоко неудоволствие Ана замаскира оттеглянето си, като се направи, че се подчинява на чуждата воля, макар рядко да се покоряваше на нещо друго, освен на изричните заповеди на Негово величество. Дори и тогава го правеше крайно неохотно, но предпочиташе да не разкрива тази подробност. Все пак като демонстрираше стоическото си примирение сега, тя се надяваше да предотврати бъдещите сблъсъци. Алексей изобщо не го бе еня за настаняването, но като прехвърляше отговорността за решението върху него, тя щеше да удовлетвори молбата на момичето утре и да поиска да бъде обезщетена с подобаваща сума за допълнителните разходи по прехраната на слугите и конете.
— Княз Алексей ще се върне за вечеря — уведоми накрая тя момичето. — Той ще вземе окончателното решение дали ще разрешим на прислугата ви да се настани тук.
И с тези думи Ана се оттегли, като на излизане подхвърли през рамо:
— Борис ще ви покаже стаите ви.
Зиновия въздъхна с облекчение, чувствайки се сякаш бе изтръгнала само на косъм победата в една страховита битка. Започваше да подозира, че княгиня Ана щеше се окаже дори по-трудна, отколкото предполагаше. Последните няколко минути показваха, че определено трябва да се притеснява какво ще й донесат следващите дни и месеци.
Навън, Зиновия даде нареждания на кочияшите си и ги остави сами да си намерят пътя към конюшнята, а тя се прости с капитан Некрасов и хората му.
— Благодаря ви за вашите грижи и внимание, Николай. Надявам се да се срещнем отново.
Николай галантно целуна върха на пръстите й.
— Прощавайте, прекрасна болярке, надявам се разлъката да не е дълга.
Зиновия преглътна, за да навлажни сухото си гърло, докато той за пръв път се вгледа в нея с неприкрит копнеж. Не можеше да му отговори, защото не знаеше какво ще й донесе утрешният ден.
— Пазете се, Николай… приятелю.
— Дружбата с вас е чест за мен, Зиновия. Може би ще се срещнем отново… и то скоро. За мен ще е голямо удоволствие да ви виждам… от време на време.
Зиновия докосна леко с два пръста устните си, сетне се наведе и ги допря до избръсната му буза.
— Дори и ако не ни е писано пътищата ни да се пресекат отново, Николай, помни, че винаги ще те смятам за човек, на когото мога да се доверя. Благодарна съм на Негово величество, че избра теб да ме придружиш. Наистина съм му задължена.
Зиновия се отдръпна, преди Николай да каже нещо повече и усмихната махна на войниците, които й се усмихнаха в отговор. Сетне се обърна и помогна на Али да влезе, като я придържаше с ръка, здраво обвита около тънкия й кръст. Двете бавно се качиха по стълбите, водени от Борис. Когато лакеят се оттегли, Зиновия чу капитан Некрасов да дава команда на своите хората и отиде до прозореца, откъдето проследи с поглед как те яхват конете си. Миг по късно само чаткането на подковите показваше, че са си тръгнали.
Зиновия замислено въздъхна и се обърна да огледа стаите, където щеше да живее, докато оставаше под опеката на княгиня Ана и нейния съпруг, княз Алексей. Три свещника осветяваха помещенията и дори в под тяхната светлина тя не можеше да открие някакъв недостатък в предоставените й стаи. В малката килийка точно до спалнята имаше тясно легло и най-необходимите мебели, където Али да остави своите вещи. Голямата спалня беше просторна и обзаведена с удобни кадифени кресла, множество големи сандъци, украсени със сребърни ключалки, два изящни стола и малка масичка, ако някога предпочетеше да не се храни в голямата трапезария, голямо легло с балдахин, покрито с червено кадифе и златисти завеси от тежка коприна. Това бе помещение, достойно за цар, но в момента този разкош караше Зиновия да се чувства по-скоро като сетен бедняк.