— Къде отиваш? — извика след него княгиня Ала, усещайки че ще бъде оставена сама и тази нощ.
— Навън!
Княз Алексей спря в залата и като постави ръце на кръста, изрева:
— Борис!
В мълчанието, което настана за миг, се разнесе звукът на забързани стъпки. Побелелият слуга се появи задъхан.
— Ето ме, господарю.
Алексей се обърна към него и продължи със същия гръмотевичен глас:
— Размърдай се малко, бягай в конюшнята и кажи на Орлов да впрегне най-бързите коне в моите дрожки. Ще излизам тази вечер.
— Веднага ли, господарю?
— Щях ли да те карам да бързаш така, ако имах търпението да изчакам нашите гости да приключат с вечерята си — рязко го запита Алексей. — Разбира се, че веднага.
— Както желаете, господарю.
Зиновия вдигна поглед и видя, че Ана продължава да гледа втренчено към мястото, където допреди малко бе седял съпругът й. На обикновено бледите бузи се бе появила нездрава червена сянка. Иначе, като се изключи лекия тик на лявото й око, тя бе замръзнала като камък.
Дори Иван не се осмели да се обади повече и вечерята приключи бързо. Зиновия бе силно угнетена от мисълта, че Иван ще стане неин учител и макар при други обстоятелства би оценила високо блюдата, сега печената яребица със сос от червени боровинки й изглеждаше също толкова безвкусна, колкото хилядолистната баница с пълнеж от задушени аспержи и лек сос със сирене. Иван обсипваше с комплименти готвачката Елисавета и поглъщаше всяка хапка с еднакво удоволствие, предизвиквайки удивлението на Зиновия, която взе да го гледа със страхопочитание как яде. Деликатната му конструкция изглеждаше неспособна да побере количествата, които бе погълнал и тя се чудеше откъде взема сили за подобни подвизи.
Когато за общо облекчение вечерята приключи, двамата гости се оттеглиха в стаите си. Княгиня Ана бе оставена да се прибере сама в покоите, които делеше на твърде големи интервали с Алексей. Дори скандалите им бяха за предпочитане пред самотата, която я гризеше отвътре и мъчителните видения на мъжа й в прегръдките на друга жена.
Нощта се оказа също толкова тежка за Зиновия, колкото изминалия ден. Сред мрачните сенки на спалнята нямаше нищо, което би могло да успокои страховете й, а идните дни и седмици навярно щяха да й донесат само печал. Ако Иван изобщо бе способен на нещо, то бе да предизвика някое нейно избухване, а и как, за бога, би успяла да се държи любезно и мило при подобни непоносими условия? Щеше да претърпи поражение още преди да е започнала!
Зиновия се мяташе в безсъница, неспособна да мигне, докато в мислите й бушуваше подобна буря. Чак когато те неволно се насочиха към полковник Райкрофт, тя се почувства странно успокоена и задряма, а сънищата й я поведоха към момента, когато бе притисната плътно до неговото искрящо мокро тяло.
ШЕСТА ГЛАВА
Мъчителната нощна жега притискаше земята в сковаващата си прегръдка, докато утринното слънце не подаде светлото си лице над хоризонта и не изпрати палещите си лъчи към горите и долините, които заобикаляха града. Дори в този ранен час над прашните пътища се надигаше лека мараня под безмилостните лъчи на небесното светило. Онези, които можеха, се укриваха където намереха, все едно дали във величествените палати, или под клюмналите клони на дърветата, борещи се за оцеляване.
Без да обръща внимание на коварната жега, която се промъкваше в къщата, Али стана от тесния си нар, отпочинала след живителния сън. Повъртя се известно време в малката стаичка, изкъпа се, облече се и подреди вещите си, докато накрая не чу някой да се размърдва в голямата спалня. Бързо почука и бодра и усмихната нахълта в стаята, но замръзна на място, като видя господарката си да седи в леглото с лакът, подпрян на коляното, безмълвно взряна в прозореца. Отгатвайки, че девойката е разтревожена, Али утешително докосна нежната й ръка.
— Ах, агънцето ми, пак ли тъгуваш по татко си?
Зиновия се опита да се усмихне, за да успокои старицата, насълзените й очи издаваха нейната печал и с тъжна въздишка тя отвърна:
— Ако бях по-разумна, Али, щях да се постарая да се омъжа, докато татко бе жив и тогава нямаше да съм тук, подвластна на прищевките на тези чужди хора.
Прислужницата усети, че нещо наистина не е наред. Ненапразно бе прекарала толкова години със Зиновия и вече можеше да разпознава настроенията й.
— Агънцето ми, да не би Тарасови да се държаха грубо с теб?
Зиновия не се осмели да разкрие колко сериозни са опасенията й. Прислужницата бе прекалено вярна, за да остави безнаказано един сладострастник да я шпионира и не би очаквала безропотно маневрите на княза. Нито пък, щом стана дума за това, Али би се зарадвала на мисълта, че княгинята е възложила на Иван да я обучава. Все пак специално този факт, за разлика от другите, не можеше да бъде за дълго подминаван с мълчание, защото трябваше да бъде включен в дневната й програма.