Задушният въздух в стаята ставаше все по-нетърпим и Зиновия се настани на перваза на прозореца, скрит от минувачите зад клоните на едно дръвче. Седна по турски на ръба му и небрежно започна да върти между пръстите си края на мократа дреха, като наблюдаваше суетенето на минувачите, забързани да приключат по-бързо с делата си и да се скрият на сянка. Жегата ги измъчваше прекалено много, за да се заинтересуват от неясния й силует, така че всички, които се появяха на пътя, бързо изчезваха от погледа и пресечката пак оставаше безлюдна.
Зиновия облегна глава на рамката и постави ледения компрес на врата си, сетне затвори очи и се отдаде на мисли. В бленуването си почти усещаше ветровете, носещи се откъм реките край Нижни Новгород. Дори й се счу чаткането на подковите на бащиния й кон, който препускаше към къщи и тя си спомни колко пъти бе излизала да го посрещне, щом чуеше познатия звук. В паметта й бе запечата но дори познатото изскърцване на кожата на седлото, когато скачаше от коня пред тяхната къща. Но пък спомените й не бяха съвсем точни, защото се сети, че бе пропуснала лекия звън на камбанките, който винаги предшестваше идването му, защото руските боляри обичат да слагат сребърни звънчета по сбруята на конете си, така че отдалеч да се чува, че приближават.
Тракането на шпори по каменната пътека изтръгна Зиновия от унеса й. Походката определено не бе на нейния баща. Осъзнавайки, че си е позволила да се отдаде на фантазии, тя решително отвори очи и се наведе, за да надникне към улицата. Тя вече беше празна, но като погледна към алеята, която водеше към портите на Тарасовския дворец, видя висок мъж с кожен елек и високи кафяви ботуши над прилепналите бежови бричове да крачи по нея. Ризата му беше безупречно чиста, а високата й яка бе разкопчана заради жегата. Шапката с широка периферия, която той носеше, й пречеше да различи лицето му, но мъжът имаше изправената стойка и стегнатата походка на военен, макар че това я учудваше. Не би могла да си представи капитан Некрасов или някой друг като него да дръзне да облече подобно европейско облекло, макар този тук изобщо да не изглеждаше зле. Напротив, дрехите му стояха много добре и бяха удобни за кавалеристите, които презираха широките шалвари на обикновените пехотинци. Но пък бричовете му навярно щяха да бъдат сметнати за безсрамно прилепнали сравнение с дългите кафтани, спускащи се почти до коленете. Този човек се обличаше по-скоро като английски кавалерист, а не…
Зиновия сподави отчаяния си стон, когато внезапно разбра кой е този човек. Искайки да се увери на всяка цена, тя предпазливо се надвеси над перваза, надникна през клоните на дръвчето и едва не простена отново, когато най-лошите й опасения се оправдаха. За стълба на вратата бе завързан един кон, който Зиновия би разпознала навсякъде. Дивото й препускане на гърба на непокорния жребец бе й оставило такива спомени, че още дълго щеше да й премалява само като се доближи до кон. Предишната гордост за Ладислас сега имаше нов господар.
Тревожни мисли нахлуха в главата на Зиновия. Защо ли бе дошъл полковник Райкрофт. Обади се подозрението: ами ако е дошъл, за да я опозори? Дали не иска да си отмъсти, задето го бе изоставила, без да му позволи да я ухажва? А дори да нямаше лоши намерения, дали пак нямаше да разкаже всичко на княгиня Ана?
А може би бе твърде несправедлива към него и не му бе дала възможност да се прояви като дворянин? В крайна сметка той можеше да я насили, но се бе удържал.
Надигналата се вълна от паника поспадна малко и Зиновия се опита да подреди мислите си. Съзнателно остави подозренията настрана и призна, че посещението на полковника бе добре дошло, доколкото можеше да й осигури няколко минути далеч от тази жега и да я спаси за малко от скуката в нейната килия. Та нали преди миг почти й идеше да вие от мъка и отчаяние, значи щеше да е доста глупаво да изпадне в истерия и да се завре като мишка в някоя дупка само защото полковникът бе имал дързостта да се появи в двореца на Тарасови.