Макар приличието да изискваше тя да задушава в зародиш всеки намек, че се радва на идването му, Зиновия се облегна с въздишка на облекчение, наслаждавайки се на възможността да има някои свои удоволствия, които да останат тайна за другите. Бе доста приятно да може да огледа внимателно полковника. Доколкото си спомняше, той общо взето не изглеждаше зле, но сега впери придирчиво поглед в него, без да осъзнава, че очите й постепенно заблестяват.
Наистина жалко, че този мъж не бе по-хубав, помисли си Зиновия. Иначе бе тъй съразмерно сложен. Дългите мускулести бедра се очертаваха добре под тънките прилепнали ботуши, но пък това не я учудваше, след като бе имала възможност да ги опознае съвсем отблизо. Меките бричове охотно разкриваха от тесните бедра и стегнатия задник, но слабините му не бяха тъй набъбнали под плата, макар и си оставаха все така впечатляващи за една девойка, чийто бузи пламваха всеки път, като се сетеше как бе излязъл от басейна.
Зиновия се засмя смутено, като усети къде се е спрял погледът й, но веднага притихна, да не би Али да е наблизо. Хвърли предпазлив поглед, към стаята, но за свое облекчение видя, че тя е празна.
В желанието си да чуе какво ще каже полковник Райкрофт на Борис пред входната врата, Зиновия се надвеси колкото се може повече през прозореца. Изгаряше от любопитство да научи какво го е довело в двореца на Тарасови и с цялото си сърце се надяваше, че той няма да я разочарова с маниерите си.
— Добър ден — поздрави той, пъхайки шапката си под мишница. След това грижливо произнесе. — Говорите ли вие по английски? — и приключи с възпитаното — „Моля“.
Зиновия бе впечатлена от старанието му. Последва дълга пауза, през която той чакаше. За нея бе ясно, че Борис, който не говореше английски, е отишъл да извика господарката си, която знаеше езика.
— Мога ли да ви помогна с нещо, сър? — попита Ана.
Полковник Райкрофт се поклони, като направи широка дъга с шапката си и се обърна към нея:
— Княгиня Тарасова, предполагам?
— Да, това съм аз. Какво искате?
— Една услуга, ако бъдете така добра — отвърна Тирон, сетне леко се засмя и се извини. — Отскоро съм в страната ви и не говоря добре руски. Боя се, че съм притеснил вашия иконом. Извинете, че идвам неканен, но аз съм полковник Райкрофт, командир на Трети полк на Стрелците на Негово величество. Имах щастието да бъда полезен на болярката Зенкова по време на пътуването й към Москва и бих се радвал, ако мога да поговоря за малко с нея.
— Боя се, че това е напълно изключено, полковник — студено отвърна Ана. — Разбирате ли, болярката Зенкова е неразположена днес и не приема гости. Тя се оттеглила в покоите си и само прислужницата й я вижда.
— Тогава ще мога ли да я посетя утре? — предложи Тирон.
— Имате ли някаква причина да я безпокоите? — гласът на Ана стана определено недружелюбен.
— Един от хората ми е намерил брошка, която според мен е нейна. Бих искал да я попитам за това, ако ми бъде разрешено.
Ана протегна слабата си ръка, за да поеме споменатия накит.
— Ако искате, полковник, можете да ми дадете брошката, за да й я предам. Ще се погрижа това да стане незабавно.
Тирон подаде брошката, но когато княгинята посегна да затвори вратата, той направи крачка напред и пъхна върха на ботуша си в процепа, за да не й позволи да я затръшне. Ана изгледа смаяна крака му, после вдигна поглед, чудейки се дали не трябва да запищи.
Тирон се усмихна любезно и обясни:
— Ако не възразявате, княгиньо, ще изчакам за отговора. Нали разбирате, ако брошката не е на болярката Зенкова, ще трябва да я върна на човека, който я е намерил.
— Щом настоявате — изгледа го ледено Ана.
— Трябва — просто отвърна той.
— Тогава изчакайте тук — отсече тя. — Ще повикам прислужницата. Убедена съм, че ще разпознае накита, ако наистина принадлежи на господарката й.
Ана демонстративно изгледа крака му и заплашително свъси вежди, преди да допълни:
— Борис ще наглежда вратата, докато ме няма.
Тирон кимна небрежно и отстъпи няколко стъпки назад. Докато чакаше тя да се върне, той сложи обратно шапката си и спокойно тръгна към дървото, същото, което скриваше прозорците на спалнята на Зиновия.
Девойката едва не ахна, долепи се плътно назад до рамката на прозореца и затаи дъх, а Тирон се спря под сянката. Тя не смееше да помръдне, за да не бъде забелязана, а сърцето й бясно затуптя, като си представи какво би могло да стане, ако той вдигнеше поглед. Тънката й риза далеч не я прикриваше достатъчно и макар да не смееше да наведе глава, за да не привлече вниманието му, усещаше, че батистата е прилепнала издайнически до мократа кожа. Докато гледаше към него, предчувствайки как ще бъде открита, мъжът сякаш инстинктивно усети, че е наблюдаван. Рязко вдигна глава и Зиновия ахна, като се видя хваната. Замръзнала от ужас, тя можеше само да го гледа като хипнотизирана, докато Тирон за няколко мига се наслаждаваше на неприкритата й хубост, на голите ръце, на тъмната коса, небрежно навита върху главата, на меките къдрици, виещи се по врата, на тънката есенна паяжина, която едва прикриваше гърдите й. Наранените му устни бавно се разтеглиха в усмивка, показваща, че той не е пропуснал нищо от картината. Появата й задоволи изостреното му любопитство и щедро го възнагради за идването. Всъщност това прекрасно видение за сетен път увери Тирон, че тя не е била плод на неговото въображение.