Иван бе пообъркан и предпазливо отвърна, придържайки се към очевидните факти:
— Но Салтикови са роднини на царицата майка. Марта никога не би се примирила с такова отношение към роднините си, дори от страна на сина си. Навярно грешите, болярке.
Зиновия прояви великодушието да му се усмихне любезно:
— Ето защо Марта сега упорито отказва да разреши сватбата на сина си с Мария Хлопова. Очевидно е била вбесена от отношението към роднините й.
За известно време Зиновия съсредоточи вниманието си върху своята чиния, сетне скромно вдигна поглед към изумения си учител. Макар благоразумието изискваше да си замълчи, не можеше да устои на изкушението да му намекне, че нейните познания са най-малкото равни на неговите. Поне щеше да го подкачи малко:
— Смятате ли, че съм получила урока си за днес? Ако е така, бих искала тази сутрин да отида на гости при болярката Андреевна, преди да е станало прекалено горещо. Може би ще можем да продължим разговора си утре.
Надупчените от шарка бузи на Иван пламнаха и сведените към чинията очи започнаха да изпускат искри от ярост. Мразеше да му се подиграват и да го изкарват невеж простак, особено когато подигравките идваха от болярката Зиновия. Баща й имаше достатъчно пари, за да й наеме най-прочутите мъдреци и учители, докато той трябваше да пълзи по корем и да се унижава, да приема всякаква черна работа, само и само да му подхвърлят трошички знание, за да натика обратно в гърлото им всички тези презрителни подигравки, които още го преследваха като спомен от младостта му. След смъртта на майка си той бе отишъл при стареца отшелник и бе слугувал на монасите само и само да се научи на четмо и писмо, да надзърне в старите ръкописи и да разгърне дебелите книги. Беше седял на просяшката им трапеза и се бе обличал в парцали, та да обогати ума си. Сега се бе сдобил с богата покровителка и нямаше намерение да проявява великодушие към тези, които не си бяха помръдвали пръста през целия си живот. Нямаше да пусне това пъстро пиле да отлети безнаказано, след като се бе позабавлявало за негова сметка. Щеше да се научи да го уважава заради неговото влияние, заради познанията му… или заради нещо друго.
— Напротив, болярке, нито днес, нито който и да друг ден ще можете да си тръгнете, преди аз да съм решил това.
Иван се извърна, уж за да подчертае укора си, но всъщност за да се спаси от любопитството в тези невинни зелени очи. Отново бе получил пристъп на неговата си, отвратителна и срамна болест, която се бореше да прикрие и която тъй мразеше, тик на окото, който не можеше да спре, и треперене на ръцете, толкова силно, че би разлял всяка чаша, която държи в ръката си, дори да имаше вода само на дъното. В най-тъмните ъгълчета на паметта му отново се появи сянката на майка му надвесена над него и бълваща проклятия, а той бе още дете. Безброй пъти се бе опитвал да изличи това видение от ума си, но то продължаваше да го измъчва и да предизвиква неговите тикове.
Конвулсията премина така бързо, както бе дошла и Иван си възвърна самообладанието. Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе и изгледа девойчето, което се бе надвесило спокойно над чинията, сякаш неговия отказ не я засягаше. Невъзмутимостта й го подразни още повече. Тя му отнемаше удоволствието. Предпочиташе да се наслади пълноценно на отмъщението и щеше да измисли как да я накара да си плати двойно.
Тънките му устни се раздвижиха и той презрително се усмихна.
— До ушите ми стигна вестта, болярке, че в кухнята има известни задължения, на които бихте могли да посветите времето си, вместо да го пилеете в общуване със съмнителни същества като болярката Андреевна. Тя не е най-подходящата компания за една девица.
Донякъде изненадана от отговора на Иван, Зиновия се облегна на стола си и го изгледа намръщено. Много добре знаеше откъде черпи той информацията си. Явно между Иван и княгинята нямаше тайни.
— Какво говорите? Познавате ли жената, чието име петните? Поведението на болярката Андреевна е безупречно.
— Надали! — изсумтя Иван. — Чувал съм за приемите, които дава. Богати боляри и висши офицери. Целта й е очевидна. Вдовица, погребала и третия си съпруг, тя само си търси някой достатъчно богат, който да го замести, за да продължи да тъне в разкош до смъртта си.
Зиновия усети цялата дълбочина на неговата злоба и се укори за лекомислието, с което я бе предизвикала. Обвиненията му издаваха недвусмислена омраза към Наташа, а тя не можеше да се сети за друга причина да я черни освен за да предизвика нея самата да избухне. Тя наистина едва се сдържаше пред подобни клевети, но ако не съумееше да се овладее, щеше да падне право в клопката му. Най-добрата защита срещу подобен човек бе просто да подминава клеветите му и да се прави, че не ги е разбрала.