— Кухнята ли казахте? Добре тогава. Бихте ли ми разяснили само какво трябва да правя там съгласно плановете ви за моето обучение?
Иван я изгледа надменно.
— Вие, болярке, очевидно се налага да придобиете смирението на слугиня, преди да преценим, че сте годна да станете достойна съпруга на който и да е руски болярин. Княгиня Ана ми даде свободата да ви обучавам както сметна за добре и първата ми заповед за днес е да усвоите основите на покорното служене и мъките на крепостните селяни и слугите.
Мътните му очички се плъзнаха по богатото й облекло, без в тях да се отрази някоя искрица.
— Сигурен съм, че ще предпочетете да облечете нещо не толкова предизвикателно, докато работите в кухнята.
Зиновия се надигна от стола и отмести чинията си, без да проявява никаква емоция, която би могла да бъде изтълкувана от Иван като признак на обида или оскърбление. Нямаше да му достави удоволствието да я унизи, независимо дали обижда любимите й хора или й дава подобни заповеди. Последната всъщност не я тревожеше. Дякът очевидно не подозираше, че тя не само бе стопанка на бащината си къща след смъртта на майка си, но и често работеше наред с прислужниците, когато се налагаше да контролира работата им отблизо, особено когато се чакаха гости и готвеха специални блюда за поканените от баща й хора. Особено удоволствие й доставяше да помага на градинарите да садят и поливат цветята и зеленчуците и да вижда резултатите от труда им поднесени на масата или поставени в разкошните вази. Ако Иван си мислеше, че е спечелил нещо, като я е накарал да работи, то той само за пореден път бе разкрил невежеството си.
— С ваше разрешение — мило помоли Зиновия — трябва да се върна в стаята си, за да се преоблека, както предложихте.
Иван я изгледа подозрително, донякъде объркан от покорното й изражение.
— Ако си мислите, че и днес ще можете да се залостите в стаята си, болярке, ще се наложи да се откажете. Сигурен съм, че княгиня Ана не би допуснала да се измъквате от задачите, които изрично съм ви поставил.
— О, не бих си и помислила за това, господине! — Зиновия тръгна към вратата и укорително му се усмихна през рамо:
— Но наистина, Иване — тя използва фамилиарното обръщение, за да покаже колко малко го уважава, — няма нужда да се тормозиш. Само изпълнявам съвета ти.
Иван остана да разсъждава самичък върху реакцията й и тя отново му се стори смущаваща. Очакваше спор или поне гневните тиради на една вбесена жена. А вместо това Зиновия посрещна неговата заповед почти радостно. Доста объркан, той реши да следи къде ходи болярката през деня, просто за да се увери, че не се е изплъзнала от задълженията си. Не беше от хората, които биха се доверили на жена, особено когато тя не го приемаше на сериозно.
Зиновия се върна в покоите си, за да снеме разкошното облекло и да навлече вместо него селската носия, която обикновено слагаше при работата си в кухнята. Там я пресрещна Али, чието подозрение бе събудено от внезапното преобличане. След като предпазливо спомена, че част от задачите й включват малко работа в кухнята, Зиновия едва удържа вбесената прислужница да не хукне надолу по стълбите, за да се разправя с дяка.
— Какво?! Той си позволява да ви заповядва, сякаш сте проста селянка! — Али бе на границата на припадъка. — Чумата да го тръшне!
— Няма да правя нищо, което не съм правила в къщи — посочи Зиновия, опитвайки се да успокои прислужницата, която макар да бе дребна като мушица, в гнева си бе способна да се впусне в начинания, чийто размах повече съответстваше на мечка, на която са похитили малките. — Това изобщо няма да ми навреди, уверявам те.
— Така е, скъпата ми, но тогава ти сама решаваше какво да правиш и никой не се разпореждаше с теб като господар, за какъвто той явно се смята.
Али не можеше да си намери място в стаята от гняв и с много чувство се закле:
— Той ще проклина деня, в който е решил да ти стори зло.
— Али Макабе! Няма да доставиш нито на Иван, нито на княгиня Ана удоволствието да ни видят изкарани извън себе си от проклетията на този човек! Ще се подчиняваме охотно на заповедите на Иван, разбра ли?
Като не получи отговор, Зиновия тропна с малкото си краче, принуждавайки ирландката да й обърне внимание.
— Али! Разбра ли ме?
Прислужницата ядосано скръсти ръце на плоските си гърди и се нацупи.
— Той е един дребен, лукав и подъл просяк, и точка.
Изкушението да се засмее беше много силно, но с усилие на волята Зиновия запази укорителното си изражение. Тя размаха пръст под носа на прислужницата: