— Искам да ми обещаеш, Али, че ще положиш всички усилия да кротуваш, докато сме тук.
Али изгледа заплашителния пръст и надяна най-страдалческото си изражение. Вдигна за миг поглед към тавана, сякаш призовавайки светците на помощ и пое въздух, за да покаже колко е развълнувана. Накрая неохотно кимна и отстъпи:
— Добре, ще правя каквото ми кажеш, но няма да ми отива много, ти си го знаеш.
Зиновия се засмя, утешително прегърна тесничките рамене на Али и изимитира ирландския й акцент:
— Знам това, любима моя Али, но така е по-добре. Няма да даваме на Иван и Ана предлози да се оплакват. Може би с малко доброта ще успеем да смекчим злобата и гнева им.
— Хм! Това ще е направо чудо! Божичко! Поповете казват, че и такива неща ставали понякога, но аз все не мога да повярвам, че ще намерим овча вълна в бърлогата на вълка.
— Помогни ми да се дооблека — промълви Зиновия между два пристъпа на смях. — После можеш да прибереш дрехите ми, а аз ще сляза долу да се представя на готвачката.
Тя се разсмя отново, като помисли още веднъж за мъдрото решение на Иван.
— Горката Елисавета, тя сигурно доста ще се стресне. Може да изгори яденето, докато й се пречкам в кухнята.
— Това няма да навреди на никого — язвително отвърна Али. — Като гледам как тази гарга Иван си пълни човката, ще му е само от полза да се задави с някой въглен.
Както предполагаше, Елисавета, готвачката с тъжни очи, зяпна от изненада, когато Зиновия пристигна във владенията й, облечена ако не точно като слугиня, то поне не и като благородна господарка. Ако Иван я зърнеше, Зиновия може би щеше да разклати дори неговите мрачни възгледи за робството, защото обшитата с дантела бяла риза, тревисто-зеленото елече и широката плисирана бяла престилка, завързана върху бухналата пола, щедро избродирана с пъстри цветя, създаваха заедно изключително съблазнителен костюм. Пластове тънки фусти придаваха ширина на полата, под която от време на време проблясваха малките крачета, обути в чехли и с обвити в тъмни чорапи глезени, тъй стройни и изящни, колкото би могло да пожелае сърцето на който и да е мъж. Голяма кърпа, обрамчена с дантела, покриваше тъмната коса, а тежката плитка бе оставена да виси свободно до кръста й.
— Болярке! — възкликна Елисавета и зяпна от учудване. — Какво правите тук?
— Дойдох да ти помогна, Елисавета — весело съобщи Зиновия. — Има ли някаква работа за мен?
— Не, не, благодаря! — вдигна ръце пълничката жена, сякаш бе поразена от зла вест. Никога не бе чувало нещо толкова нелепо! — Княгинята няма да допусне подобно нещо! Вие сте гостенка!
Зиновия нямаше намерение да настройва прислужницата срещу господарката й. Не й беше приятно да казва на готвачката, че й е наредено да работи, така че реши да провери дали някой и друг искрен комплимент щеше да свърши същата работа.
— Но, Елисавета, толкова бих се радвала да разбера как приготвяте тези прекрасни блюда, с която всяка готвачка може да се гордее. Искам да науча на тях моите готвачи, когато се прибера в Нижни Новгород. — Зиновия й хвърли ласкав поглед и помоли мило: — Нали ще ме научите?
Готвачката поклати посивялата си глава, усмихна се в началото плахо, но постепенно на закръглените й бузи се появиха добродушни трапчинки. Пъхна големите си ръце под престилката и ги скръсти върху пълния си корем, попивайки комплимента.
— Ще ви покажа каквото умея, болярке.
— Тогава сигурно ще науча всичко, за готвенето — усмихнато предположи Зиновия. — С какво ще започнем?
— Ами ето какво готвя сега — заяви Елисавета и махна към дългата дървена маса, където чистеше и подреждаше на отделни купчинки моркови, лук, трюфели и диви гъби. — Като ги очистя, ще направя пирожки. Господарят ги обича много.
Зиновия внезапно се обезпокои:
— Смятате ли, че княз Алексей ще се върне скоро?
— О, обикновено не отсъства повече от ден, най-много два. Доколкото го познавам, ще се върне или тази вечер, или утре сутринта. — Елисавета тежко въздъхна. — Ако не беше княз Алексей, нямаше да има нужда от мен тук. Господарката яде колкото едно врабче, когато господарят е тук, и още по-малко, когато го няма. Жалко, че се хаби толкова храна.
— В къщата сигурно има достатъчно слуги, за да се справят с каквото е останало — предположи Зиновия, докато оглеждаше множеството къкрещи гърнета и тавата с тесто, което чакаше да бъде омесено.
Посивялата глава се поклати отрицателно.
— Господарката не позволява слугите да ядат това, което е било приготвено за нея и гостите й. Според нея това щяло да ги разглези. Има толкова хора, за които тази храна би била добре дошла, ако…