— Казахте, че полковник Райкрофт ще се върне утре?
— Ако се осмели да пренебрегне това, което му казах, да. Но това няма да му донесе нищо добро — решително заяви Ана. — Няма да му позволя да ви види!
— Не виждам нищо лошо в това да разменим някои обикновени любезности — отвърна студено Зиновия, запазвайки за себе си факта, че тя далеч не бе благосклонна към този човек. Не му беше простила за наглостта в банята, но предпочиташе да запази за себе си правото да го порицае за тези прегрешения. Външно реши да изглежда настроена по съвсем друг начин. — В крайна сметка той ме спаси и пое големи рискове при изпълнение на дълга си.
— Това не му дава правото да бъде приеман в тази къща, сякаш е някой руски болярин — отсече княгинята. — Ще се научите да уважавате желанията ми, болярке, или ще съжалявате.
— Така да бъде — увери я Зиновия и се насили да се усмихне. Не си струваше заради идването на полковник Райкрофт да влиза в конфликт, макар да не й бе приятно, че тази жена прибягва до заплахи, за да бъдат стриктно следвани заповедите й.
Като си придаде величествен вид, Ана си възвърна обичайното високомерие и уведоми гостенката си:
— Очаквам да ми бъдат възстановени своевременно парите, които дадох от ваше име на този човек… което ми напомня за един друг изключително важен въпрос. Разполагате с достатъчно средства, за да поемете разходите за живота тук както на вас самата, така и на доведената от вас прислуга. Мисля, че ще е справедливо да заплащате съответната сума, затова ще записвам на ваша сметка парите, които ми дължите и ще ви уведомявам всяка седмица за общия сбор. Ще очаквам от вас сумата в началото на всяка седмица.
— Както желаете — отвърна Зиновия, чудейки се дали трябва да благодари за това решение на алчността на княгинята, или то бе плод на нарастващото недоволство от присъствието й в двореца.
— Радвам се, че сте така сговорчива, болярке.
Отказвайки да коментира или да продължи разговора, Зиновия помоли за разрешение да се оттегли:
— Ако ми бъде позволено, княгиньо, ще отида да се облека за вечеря.
Ана студено кимна и проследи с поглед как младата жена пресече залата, но когато Зиновия подмина стълбите и продължи към задната част на къщата, побърза да я последва.
— Къде отивате? — гневно я попита тя и отбеляза общоизвестния факт. — Стаите ви са на горния етаж.
Зиновия дори не забави крачка, а само подхвърли през рамо от прага:
— Отивам да взема Али, за да ми помогне с обличането. Тя е в конюшнята със Стенка!
Ана разтревожено погледна към предната врата, когато Зиновия се измъкна през задния вход. Не беше сигурна колко време е изминало, откакто отпрати полковника, но не трябваше да пренебрегва и възможността той още да клечи навън.
Със стиснати в гневна гримаса устни Ана хукна към входната врата и я отвори рязко, твърдо решена да вдигне скандал на мъжа заради забавянето му. Като не намери никого, на когото да си излее яда, тя уж небрежно излезе пред прага и хвърли поглед нагоре и надолу по улицата. Конят беше отвързан от стълба и на пресечката не се виждаше жива душа, освен една голяма карета, която вървеше по своя си път. С въздишка на облекчение Ана затвори вратата, успокоена, че англичанинът се е махнал, както му нареди. С огромно задоволство тя се качи по стълбите, уверена, че успешно е осуетила опитите на полковника да спечели вниманието на една богата руска болярка.
Като излезе от къщата, Зиновия тръгна по тясната пътека към конюшнята и тъкмо заобикаляше един плет, когато зърна познатия черен жребец, завързан за оградата недалеч от голямата порта. Застина на каменните плочи, а погледът й отчаяно затърси неуморимия полковник. Той бе застанал край каретата с кожен шлем под мишница, а другата му ръка бе небрежно отпусната на дръжката на сабята, окачена на кръста му. Англичанинът разговаряше май съвсем приятелски с Али, която от време на време се засмиваше, хвърляше му хитри погледи и нервно жестикулираше с прозрачните си от слабост бледи ръце. Зиновия и преди бе забелязала, че той е висок, но сега, когато бе застанал до Али, можеше да види, че се извисява поне с два лакътя над дребничката жена. Посивялата глава едва стигаше до средата на гърдите му.
За разлика от вчера, днес той бе облечен по-скоро като зает войник. По-грубички и малко по-износени, но също толкова меки кожени ботуши обвиваха прасците му, а над тях се виждаха прилепналите бричове от сурова кожа. Дебел кожен нагръдник го предпазваше отпред. Дори и във вечерния полумрак ризата с бухнали ръкави, която носеше под нагръдника, караше със своята блестяща белота да изпъкне по-добре обруленото му от вятъра лице. Тъмните петна още си личаха около окото му и на бузата, но веждата и устните му вече не бяха така подпухнали и му придаваха по-човешки облик. Кафявата му косата, тук-таме с изрусени от слънцето кичурчета, бе наскоро подстригана ниско над тила и грижливо вчесана.