Като повдигна въпросително вежда, Тирон се вгледа в зелените очи, докато не се сведоха притеснени пред прямия му поглед. След дълго мълчание той замислено въздъхна, загледан в пламналите й бузи. Хвърли бърз поглед към Али и по тревожните бръчки и безпокойството в погледа й забеляза, че камериерката е разочарована. Ако решеше, можеше да даде на старата жена някаква надежда, за да я ободри, защото за себе си знаеше, че щом поиска нещо с цялото си сърце, нямаше да приеме „не“ за отговор, докато не се увери окончателно, че няма никаква надежда. Още като я видя в банята, той осъзна, че няма лесно да забрави болярката Зиновия. Докато не се увереше, че отговорът изразява нейните собствени желания, бе склонен да приеме реакцията й като незначително препятствие по пътя към основната си цел, а тя бе чисто и просто спечелването на това момиче.
— Може би с времето княгиня Ана ще промени мнението си за мен. Мога само да се надявам, че ще стане така — поде отново Тирон. Прекрасно осъзнаваше, че би могъл пак да подплаши Зиновия с декларацията, която се готвеше да направи, затова запази гласа си мек и умолителен, макар страстта му отново да се бе разгоряла от нейната близост. — Но трябва да ви призная, болярке, че повече ме интересува какво вие смятате и желаете, отколкото чувствата на другите. Досега вие сте ми най-светлата надежда да намеря компания тук и далеч не съм склонен да забравя за вашето съществуване само защото ми е било наредено да не се връщам повече. Само един поглед върху вас разпалва моето въображение и аз оставам безнадеждно влюбен. — Той изчака няколко секунди, за да стигнат думите му до нейното съзнание, сетне небрежно сви рамене и продължи.
— Животът ме научи, че когато една награда бъде извоювана с голяма мъка и усилия, тя е ценена далеч повече от лесно спечелената. Болярке — той успя да се усмихне, макар и накриво, — мога само да ви уверя, че още не съм и започнал да се боря за честта да се виждам с вас.
Зиновия бе ужасена от непоколебимото му упорство и самоувереност. Не би могъл да изглежда по-спокоен и безсрамен, ако току-що му бе дала тържествено разрешение да я ухажва.
— Полковник, умолявам ви да не забравяте под чия закрила съм поставена тук. — Тя героично се опита да го разубеди, въпреки че сама се съмняваше дали изобщо нещо би могло да го накара да се откаже. — Не мога да се разпореждам свободно със себе си. Трябва да следвам желанията на тези, които вземат решения вместо мен.
— Ще помогне ли, ако помоля царя за тази милост? — попита Тирон с весела искрица в очите си. Внимателно наблюдаваше реакцията й. Ако тя наистина бе студена и високомерна, сега щеше да го разбере.
Красивата уста се разтвори от смайване и Зиновия зяпна, ужасена как е могъл да предложи подобно нещо. Едва попреминал първоначалния шок, тя побърза да отхвърли тази възможност:
— Наистина недейте, сър! Божичко, само това не! Цяла Москва ще гръмне от тази новина! Недейте! Забранявам ви!
Зад гърба й Али се закашля, едва удържайки се да не прихне. С удоволствие наблюдаваше ухажването на полковника и едва се възпираше да не насочва господарката си. Неговата решимост да се бори, за да осъществи желанието си, я изпълваше със страхотен възторг. Той определено не бе мекушав, безволев Ромео, който можеше да бъде отвян от първия полъх на насрещен вятър, помисли си тя със сурова радост. Този мъж знаеше какво иска и се бореше да го получи! А с име като Тирон във вените му трябваше да тече доста ирландска кръв! Сигурно оттам бе получил непоколебимата си целеустременост!
— Няма защо да се безпокоите, милейди — усмихнато увери той Зиновия. Отговорът й ни най-малко не бе охладил неговия плам. — Първо ще спечеля неговата милост, а после ще го моля.
Зиновия сложи ръка на устата си, ужасена, че този човек ще вземе наистина да занимава царя с ухажването си. Сигурно се шегуваше! Той нямаше да посмее!
— Трябва да се връщам на поста си — уведоми я Тирон. — Трябва да водя строева подготовка тази вечер, а утре цял ден съм на полеви учения. Дори княгиня Ана да не беше ме изгонила, съмнявам се дали щях да успея да се измъкна, за да ви видя, поне в скоро време. Но няма защо да се безпокоите — обеща й той, — пак ще се срещнем.
Тирон леко се поклони и като вдигна шлема си, се отправи към своя жребец. Щом се метна на седлото, той обърна коня към двете жени и небрежно поднесе пръсти до веждата си за довиждане. Зиновия го изпроводи с поглед, докато той не изчезна в далечината, потресена от настойчивостта му.