— Дързък мъж — отбеляза Али с усмивка в ъгълчетата на набръчканата си уста. В настъпилата тишина тя хвърли поглед към господарката си и доволно скръсти ръце. — Знаеш ли, напомня ми за твоя татко, докато ухажваше майка ти! И той не приемаше „не“ за отговор, докато не убеди роднините на майка ти да му я дадат за жена. Но пък любимата ми Елинор, Бог да я прости, си мислеше, че слънцето и луната изгряват само заради болярина Зенков!
— Е, аз пък не мисля, че те изгряват само заради полковник Райкрофт! Но пък охотно си представям, как той се опитва да им нарежда какво да правят! — изсумтя Зиновия, карайки Али да се изкикоти весело.
— Какво очакваш, милата ми? — възторжено поклати глава Али. — Той е командир на стрелците на Негово величество и чистокръвен ирландец, готова съм да се обзаложа!
Зиновия въздъхна в пълно отчаяние и изгледа строго мършавата женица.
— И ти ли, Али Макабе! От теб се очаква да си на моя страна! Не на неговата! Като те гледа човек как го мериш с поглед, може да си помисли, че го гласиш за мой съпруг!
— Е хайде, хайде, агънцето ми. Няма защо да се горещиш толкова — взе да я придумва Али. — Просто този мъж ми хареса, това е всичко.
Откъм Зиновия се чу още една покрусена въздишка, този път силно наподобяваща изсумтяване, при това придружена с крайно подозрителен поглед.
— Познавам те достатъчно добре, Али Макабе, за да имам някакви съмнения, че ако полковникът упорства в безумните си намерения, ти ще си първия му съучастник. Човек не може да ти има доверие, докато подобни мъже се навъртат наоколо!
— Какво съм виновна, че умея да различа свестния мъж?
Зиновия постави ръце на тънкия си кръст и простена от отчаяние. Но наистина рядко й се случваше да наддума Али Макабе и се отказа.
— Предполагам, че си забравила за какво те изпратих.
Али се оскърбяваше от всеки намек, че е започнала да остарява и занемарява задълженията си.
— Знаете, че не е така. И какво видях само там! — Тя се укроти, щом в нея надделя съчувствието. — Елисавета не преувеличаваше. Сестра й вече бе пътница. Сготвих и разтребих за нея и София, дъщеричката й, сетне дадох няколко монети на една съседка и й обещах още, за да я наглежда, докато не мина отново. С малко помощ ще се оправят, но Даша ще трябва да си намери работа, за да се издържа с детето, когато се вдигне пак на крака.
— Съмнявам се дали княгиня Ана ще й позволи да идва на работа тук, ако е с малко дете — замисли се Зиновия. — Имаш ли някаква идея?
Али тъжно поклати глава.
— Не, господарке, но сигурно ще можем да направим нещо.
Като си помисли колко ограничени са възможностите й, Зиновия разпери ръце, сетне безсилно ги отпусна. Не можеше да се сети за нищо по-добро от това да ги изпрати в Нижни Новгород, но знаеше, че изнемощялата жена може да не понесе дългия път. Мина цяла вечност, преди да й хрумне друга идея и лицето й просветля:
— Може би болярката Наташа ще се съгласи да ги вземе?
— Мислиш ли, че княгиня Ана ще те пусне да видиш Наталия Андреевна? — Али силно се съмняваше в подобна възможност. — Знаем, че не си пада много по нея.
— Ще настоя Ана да ме пусне да отида на църква — решително заяви Зиновия. — Не може да не ми позволи, и тогава ще поговоря с Наташа за това.
— Струва ми се, че веднъж да те хване, че си приказвала с нея и повече няма да те пуска.
— Не може да бъде чак толкова строга — отвърна Зиновия, но в гласа й нямаше особено убеждение.
Али просто изсумтя пренебрежително:
— Княгинята няма да се зарадва, че се срещаш зад гърба й с болярката.
Нежните рамене се свиха едва забележимо.
— Можем само да гадаем какво ще се случи. Все едно, не е много вероятно Ана скоро да ме пусне да изляза, но пък може би след време ще промени решението си. — Зиновия дръпна Али за ръката. — Хайде, Елисавета чака да чуе новини за сестра си. А и аз трябва да се преоблека за вечеря, преди княгиня Ана да е тръгнала да ни търси!
Малко по-късно Зиновия, облечена в тюркоазения сарафан, който носеше и сутринта, слезе при Иван и княгиня Ана в голямата зала. Скоро след това й бе връчена сметка, но чак когато се върна в стаята си Зиновия забеляза, че Ана е вписала различна сума от тази, която Тирон й бе върнал с кесията. Или той бе заделил част от парите, или княгинята беше завишила сериозно сумата, която твърдеше, че му е дала. След като полковникът беше върнал кесията по свое желание, вината явно бе у княгинята и Зиновия можеше само да се диви на алчността на Ана, чието богатство далеч надхвърляше нуждите й.
На сутринта Зиновия се появи отново в трапезарията, където Иван вече пълнеше чинията си. Изглеждаше доста доволен от постиженията си като наставник и придирчиво я огледа, търсейки нови прегрешения, които би могъл да й натякне. Зиновия почти с облекчение чу как външната врата се отваря с трясък и княз Алексей нахълтва в стаята. Изглеждаше не по-малко страховит от грамадния Петров, небръснат, с възпалени очи, които свидетелстваха за дълги часове, прекарани сред обилни възлияния и буйни пиршества.