Две седмици отлетяха, откакто Зиновия бе пристигнала в двореца на Тарасови, и през цялото време бе принудена да изтърпява педантичните поучения на Иван, язвителните бележки на Ана и похотливите маневри на Алексей. Зиновия бе започнала да се чувства изнервена като врабче под пронизващия поглед на гарван. Имаше чувството, че във всяка тъмна сянка се крие опасност, че навсякъде може да бъде издебната от княза или пък, което я притесняваше още повече, че той може да я погали скришом или открито, когато се сблъскаха по залите, стаите или стълбите. Влудяващо беше, най-меко казано, да се чувства безпомощна плячка в този лов, но Алексей явно смяташе да се възползва пълноценно от всяка възможност, която му се откриеше, докато Ана продължаваше да посвещава цялото си време на амбициите на Иван Воронски, подпомагайки мъчителното му изкачване към славата.
По-точно, тя беше отложила посещението до баща си, вече на смъртно легло, тъй като бе преценила, че е по-важно да подготви достойно посрещане на Иван сред московските боляри. Ана и дякът бяха станали почти неразделни и докато Алексей скиташе по свои пътища, каляската на княгинята обикаляше домовете на видните и могъщи боляри и двамата сееха недоволство сред сродните им по възгледи хора, а където семената падаха на подходяща почва, предпазливо подклаждаха враждебни настроения срещу патриарх Филарет Никитич.
В сряда рано сутринта княз Алексей съобщи на жена си, че отива по работа в един близък град и смята да се върне най-рано в края на следващия ден. Думите му успокоиха опасенията на княгиня Ана и тя остави повереницата си сама в двореца, а тя излезе с Иван. Дори не й хрумна, че са я надхитрили.
Скоро след като неразделната двойка излезе, Зиновия изпрати Али със Стенка да нагледат сестрата на Елисавета, Даша, и нейната дъщеричка. И двете се възстановяваха добре, след като гладната смърт им се бе разминала на косъм.
Майката очакваше да си намери работа в дома на болярката Андреевна.
Докато чакаше Али да се върне, Зиновия седна пред една малка масичка в градината на Тарасови, за да прехвърли трудовете на Плиний Стари, които уж се занимаваха с естествената история на човека, с надеждата да разбере по-добре някои от най-смайващите твърдения на Иван и които на нея самата й изглеждаха прекалено невероятни, за да им се вярва. И след запознанството й с текста те продължаваха да си изглеждат все така смешни.
Звънът на камбаните, бележещ три часа следобед, тъкмо бе отзвучал, когато с известна изненада Борис отвори вратата пред княз Алексей. Възвръщайки си присъствието на духа слугата побърза да уведоми стопанина на двореца:
— Очаквахме ви чак утре, княже.
— Смяна на плановете, Борисе — Алексей хвърли небрежен поглед наоколо. — Жена ми тук ли е?
— Не, княже. Княгиня Ана излезе преди повече от час със…
— Добрият Иван Воронски, предполагам. — Алексей демонстрира известно раздразнение за пред слугата, който побърза да премахне всяка сянка от съпружеска ревност:
— Отидоха на гости при княз Владимир Дмитриевич, княже. Сигурен съм, че княгиня Ана ще се зарадва много, ако отидете при тях.
— Какво? И да изтърпя още една лекция относно плановете на този дърт болярин да продължава да създава потомство на стари години? — Алексей със смях поклати глава, а слугата скри с ръка подхилването си. — Не смятам да ходя, Борисе. На неговата възраст княз Владимир би трябвало по-скоро да мисли как да подели имотите си между синовете, които вече е създал, отколкото да крои планове за нови.
Алексей небрежно се разходи из къщата и накрая излезе в градината, където най-сетне намери Зиновия. Тя седеше, подпряла с ръка брадичката си и тъй се бе задълбочила в книгата, че не го забеляза, докато не застана до нея.
— Скъпа моя Зиновия…
Къдравата глава трепна от изненада и когато девойката срещна усмихнатия поглед на княза, тя ахна изненадано.
— Княз Алексей!
За миг той можа да надзърне в най-широко отворените зелени очи, които бе виждал някога. Сетне се засмя гърлено, като усети колко сериозна е уплахата й. Тя се бе вцепенила от страх като зайче, издебнато от стара лисица.