— Това е само мое впечатление, разбира се, но понякога ми се струва, че по някои въпроси Иван не е напълно прав и учеността му е по-малка от тази на други.
— Жена ми не би се съгласила с мнението ти, скъпа моя — отбеляза князът с нехайна откровеност и пое чашата, подадена му от Зиновия. — Но пък аз съм по-склонен да се присъединя към твоето мнение. Този човек е трън в петата ми от момента, в който се лепна за жена ми. Явно притежава способността да насочва мислите й така, че да съвпадат с неговите. Това е наистина рядка дарба, защото аз не успях да постигна подобно нещо за повече от двадесет години брачен живот.
Алексей вдигна глава и огледа грижливо поддържаната градина. Не беше от хората, склонни да се отдават на подобни прости наслади, но сега Зиновия му беше под ръка и той се почувства почти завладян от ведрото спокойствие, което ги ограждаше. Може би ако се бе оженил за жена, на която й стигаха неговите богатства и княжески имоти, вместо да бъде обладана от ненаситната амбиция да притежава най-доброто от всичко, той също щеше да се задоволи с това, което има и да положи повече усилия да я заобича. А сега понякога едва ли не парадираше пред Ана с множеството си завоевания, сякаш за да отмъсти за вечното й натякване.
— Искаш ли да се поразходим в градината, Зиновия? — попита я той и заобиколи масичката. Спря се до нея и като я хвана под ръка, направи широк жест към оградените с цветя алеи. — От години не съм намирал време да се порадвам на тези тъй разкошни цветове.
Зиновия предпазливо се съгласи и тръгна до него по алеята.
— Елисавета ще ме чака след малко в кухнята — заяви тя, създавайки си благовиден предлог да се измъкне, ако той стане прекалено любвеобилен. — Обещах да й помогна в месенето на хляба, така че не бива да се бавя.
— Само ще се поразходим из градината, Зиновия, няма да ти отнеме много време — увери я Алексей. — И аз все едно трябва да тръгвам след малко. Тази сутрин забравих някои важни документи и трябваше да се върна, за да ги взема. Мислех си, че всички са излезли и сетне забелязах, че си тук. — Той отново вдигна глава и бавно пое сладкия опияняващ аромат, който се носеше от едрите цветове наоколо. — Почти бях забравил, че съществуват подобни удоволствия.
Като хвърли поглед през рамо, Зиновия забеляза, че вече не се виждат от къщата, защото сведените клони на едно дърво закриваха пътя зад тях.
— Може би е време да се връщаме.
— Още не, Зиновия. — Ръката му се плъзна надолу и сграбчи нейната. Тя разтреперана се опита да се освободи, но той се разсмя и със свободната си ръка махна към пътя напред.
— Виждала ли си гълъбарника? Той е точно зад този ъгъл.
Чувайки нежното гугукане над тях, Зиновия отстъпи и му позволи да я поведе. Той пусна ръката й, когато наближиха високия кръгъл кафез, където повече от дузина гълъби бяха накацали спокойно по прътите или се суетяха около гнездата си. Пърхането на крила ги извести за идването на нова птица и Зиновия се обърна да проследи с поглед полета на гълъба, докато той не кацна с последен бърз мах на крилата си на една тънка пръчка, излизаща от празна дупка.
— Това може да се окаже опасно — отбеляза Алексей, когато още една птица прелетя точно над тях. — Да се махаме, преди да са изцапали хубавата ти рокля.
Сграбчи отново ръката й и я поведе по пътя, който рязко завиваше малко по-надолу от гълъбарника. Зиновия се опита да освободи пръстите си, виждайки, че се отдалечават от къщата, но Алексей я държеше здраво и подхвърли през рамо:
— Не се бой, Зиновия. Ела! Искам да ти покажа още нещо.
Доведе я до малка дървена колиба, сгушена край високата ограда от колове, ограждаща имението. Издърпа я след себе си върху дъските на верандата и като бутна вратата, се опита да я напъха вътре, но Зиновия се заинати при опита да бъде натъпкана в тъмна стая против волята си. Запъна се като упорито магаре, заби крака в пода и не позволи да бъде придърпана повече и крачка напред.
— Недей, Алексей! — извика тя. — Не е хубаво така! Моля те! Пусни ме! Трябва да се връщам!
Алексей, силно възбуден, се разсмя и пристъпи към нея.
Пламналият му поглед потъна в развълнуваните зелени езера.
— Влез, Зиновия — нежно каза той и кимна към отворената врата. — Нека те направя жена, ти заслужаваш да бъдеш такава. Никой няма да разбере, че сме били заедно. — Червените устни се усмихнаха подканващо. — Слугите са ми предани и никой няма да каже на Ана, че съм се връщал днес, така че няма да се наложи да се оправдаваме пред нея. — Той отново кимна леко към вратата. — Никой не идва тук. Старият лесничей, който живее тук зиме, отдавна си е отишъл. Ще се върне чак наесен. Колибата е изцяло на наше разположение. Няма защо да се притесняваш или страхуваш.