— Незаслужено се съмнявате в мен, болярке. Разказаното от мен бяха само откъслечни слухове, дочути преди месеци. Питая най-дълбоко уважение към царя, болярке. Наистина, нима бих бил тук, ако не се радвах на пълното доверие на княгиня Ана? — той леко сведе глава, сякаш мълчаливо се кълнеше. — Въпреки вашите подозрения, болярке, аз ще ви докажа, че съм достоен придружител. Определено по-достоен от стрелците на Негово Величество, които в крайна сметка са само обикновени мъже, неспособни на по-възвишени чувства от егоистичната им похот.
— А какво бихте казали за вас, господине? — попита с нотка на скептицизъм Зиновия, като си помисли за храбрия капитан Некрасов, който с достойната си служба беше спечелил славата на безстрашен войн и галантен кавалер. — Нима вие достатъчно сте укрепили душата си с здрави стени срещу присъщите на смъртните изкушения и сте стъпили здраво на възвишените основания на светостта? Простете ми, господине, но си спомням как като дете чух един благ свещеник да ме предупреждава да не се смятам за някакъв дар свише на човешкия род, а със смирение да осъзная, че телесната ми обвивка е тленна и с горещо благочестие да потърся един по-възвишен източник на мъдрост и съвършенство, каквито на мен ми липсват.
— С кого съм седнал тук? Да не би с някой начетен учен? — разсмя се Иван, на пръв поглед с добродушен присмех, но зад думите му прозираше раздразнение. Той беше човек, отдал се по собствено решение на върховната задача да влияе на заблудените души, но никак не му бе лесно да запази добро възпитание при вида на някой, който отказваше да се преклони пред неговата значимост и се съмняваше във величието му. — Кой би могъл да предположи, че подобна мъдрост се крие в едно тъй крехко тяло. Ей Богу! Какво ще стане тогава с отрудените дякони, които разлистват прашните ръкописи от отминали времена, за да се просветят?
Зиновия беше сигурна, че той й се подиграва заради нейната логика, която му се струваше безсмислена. Той си имаше своя схема на мирозданието и най-малко тя бе човекът, който би могъл да промени мнението му. Въпреки това не можа да се удържи да не отбележи:
— Когато някой тръгва с дълбоко вкоренена в разума му грешка, и да прехвърли трудовете на хиляди древни автори, той не става по-мъдър. Това трябва да отхвърли грешката си, а се придържа ревниво към нея.
— Вашата логика ме смайва, болярке.
Зиновия смело посрещна цинично усмихнатия му поглед и реши, че споровете с Иван Воронски са безсмислено начинание. По-благоразумно изглеждаше да се обвие в мълчание и да изтърпи по-нататъшните несгоди на пътуването, без да провокира нови бележки от негова страна.
Носена от четирите коня, каретата прелетя покрай една гъста елова горичка, а гъстите клони останаха да се поклащат след тях, докато потъналите в пяна, запотени жребци се напънаха да издърпат тежкия впряг на гребена на поредния хълм. Конете бяха на края на силите си заради тежкия път и непрекъснатото подканване, но кочияшът продължаваше да плющи с камшик над тях, изстисквайки последните им сили в стремежа си да стигне до най-близката пътна станция преди мръкване. Войниците от ескорта, чийто лица и дрехи бяха потъмнели от праха, мъжки се бореха да не изостанат от каретата, но си личеше, че дори тези обветрени ветерани започваха да се поддават на убийствената умора. Оставаше им още поне един изтощителен ден в път, преди да стигнат до Москва, и Зиновия беше уверена, че сред тях нямаше човек, който да не копнее като нея за почивката, която ги очакваше в близкото село през нощта. Всички бяха търпели несгоди достатъчно дълго, за да очакват с нетърпение края на пътуването. То сякаш нямаше свършване, а ужасните условия, безбройните часове, прекарани в лудешки клатушкащата се и подскачаща карета, се сливаха в едно пъклено изтезание, което бе сякаш нарочно създадено да отнеме последните остатъци от мъжество у всекиго.
Зиновия с гримаса се облегна на червените кадифени възглавници, стараейки се да не подскача на седалката, докато каретата вземаше поредния остър завой. Крайпътните ели шибаха тежко каляската, стряскайки пътниците вътре, но внезапно над пращенето от прекършени клони и тътена на копита се разнесе един по-оглушителен и страшен звук, който изтръгна уплашени възклицания и от тримата и ги накара да скочат стреснати от седалките си.
— Нападат ни! — извика внезапно паникьосаният Иван.
Сърцето на Зиновия замръзна от страх при пълната суматоха, която последва. Сякаш времето спря за миг, сетне един изстрел го задвижи отново. Още един мускет избумтя секунди след първия и екота му се разнесе, в дълбините на гората. Отговори му гърмеж от пейката за лакеите от задната част на каретата, после петият изстрел накара сърцата им да се смразят от ужас, защото беше последван от болезнен писък, изтръгнал се от гърлото на слугата. Стоновете му още разкъсваха въздуха, когато кочияшът рязко спря каретата и тя застрашително се разклати. Не успяха да мигнат и вратата беше грубо отворена и тримата пътници се отзоваха пред зейналото дуло на голям кремъклия пищов.