Зиновия не загуби и миг. Сред облак от летящи поли тя скочи от леглото и се втурна към вратата. Никой не проследи с поглед паническия й бяг до къщата, но тя се почувства в безопасност от княз Алексей и неговата мъст чак когато затръшна резето на спалнята си. Без да обръща внимание на жегата, тя се спотаи там и със затаен дъх изчака, докато най-сетне чу каляската му да потегля. Неговият жребец подтичваше привързан отзад, което й вдъхна надежда, че може би той ще отсъства няколко дни. Когато каретата най-накрая изчезна, тя въздъхна дълбоко от облекчение. Беше безкрайно благодарна, че се е спасила.
ДЕВЕТА ГЛАВА
На третата неделя след пристигането на Зиновия прохладните ветрове най-сетне донесоха свеж въздух и облекчение от горещата задуха на лятото. Леки сиви облаци се плъзгаха по утринното небе и вдъхнаха известна надежда, че ще вали. Само след няколко седмици щеше да захладнее, а от непосилната жега щеше да остане само спомен.
Алексей се върна няколко дни по-рано, оправдавайки се неубедително, че си е счупил носа при падане от коня. За да запази красотата на профила си, той бе изтърпял болката при наместването на костта от лекар, но сега бе склонен да прибягва до щедри дози болкоуспокояващи с висок градус. Тъмночервеният оток около носа и под очите все още загрозяваха хубавото му лице, а още отсега можеше да се забележи, че фините контури на ноздрите му ще си останат леко по-разкривени, като спомен от ръката, която бе нанесла удара. Засега князът предпочиташе да не закача Зиновия. Вече не се съмняваше, че тя е способна да му причини болка и се боеше, че още един удар на същото място би го съсипал напълно, защото изпитваше ужас от мисълта отново да премине през същите изтезания. Само споменът за тях го караше да потръпва и той нямаше намерение да се доближава до девойката, докато носът не бъде излекуван напълно.
Тази неделя той бе обявил, че ще остане у дома. Суетата не му позволяваше да потърси утехата на друга любов, докато счупването не зарастеше напълно. Ана се беше уговорила да отиде с Иван в личния параклис на невероятно богатия велик княз Владимир Дмитриевич. Тъй като нито Иван, нито Ана желаеха старият вдовец, който се оглеждаше за нова съпруга, да бъде разсейван при разговора им от присъствието на една хубавичка девойка, то бе немислимо да вземат със себе си Зиновия. Но пък докато съпругът й пазеше леглото, Ана нямаше да бъде спокойна, да остави момичето с него. Така че тя нямаше друг избор, освен да позволи на Зиновия да отиде в църквата, която си избере, стига само да беше далеч от двореца на Тарасови и от инвалида, княз Алексей.
Каквито и да бяха причините на Ана да я пусне, Зиновия беше въодушевена, когато чу, че е свободна за един ден. Дори суровите предупреждения и лютите закани на княгинята затова какво ще й се случи, ако не се прибере до надвечер, не можаха да охладят ентусиазма й. Радостта от свободата бе тъй голяма, че Зиновия почти хукна към каретата, когато Стенка я докара до входа на двореца. Тръпнеше от нетърпение да се порадва на света извън стените на своя затвор.
Зиновия се бе облякла в сарафан от небесносиньо кадифе, щедро украсен с тежка бяла дантела и осеян с бисери. Главата й бе увенчана от кокошник със същата украса, а в тежката й плитка бе вплетена тъмносиня лента, бродирана със ситни перлички. На седалката в каретата лежеше пелерина с подобна украса, но Зиновия предпочете да остави връхната дреха, когато се приготвяше да тръгне, защото все още бе прекалено горещо, а и слънцето бе взело да наднича между облаците, така че можеше с пълно основание да очаква, че времето ще се оправи.
Стенка спря каретата недалеч от църквата на Червения площад, близо до мястото, където болярката Наталия Андреевна Шейдякова се бе опряла на своята собствена каляска. Когато позна кочияша и каретата, тя се втурна да посрещне младата си приятелка. Зиновия я зърна и когато Йосиф отвори вратата, се затича весело към нея, а Наташа щастливо се разсмя и разтвори подканящо ръце. Миг по-късно младата болярка потъна в прегръдките й.
— Трябва да ти се скарам, че не дойде да ме видиш! — сгълча я Наташа и я отдръпна с насълзени очи. — Нима забрави, че не съм добре дошла у Тарасови?