— О, Наташа, знаеш, че не съм забравила — отвърна Зиновия, чийто поглед също се премрежваше. — Но до днес Ана не ми позволяваше да се подам навън от къщата. — Тя прегърна утешително през рамото Наташа. — Все пак се надявам, че скоро ще има промяна.
— Звучи, сякаш Ана те е затворила в твой собствен терем като велика царица — гневно отбеляза Наташа, гледайки въпросително красивите зелени очи. — Сигурно ти е ужасно трудно да живееш при подобни ограничения, когато си била възпитана в същата свобода, както жените в Англия и Франция. Майка ти подготви почвата, като предаде на Александър по-мекия дух на английските джентълмени, а за руснак баща ти бе учудващо податлив на нейното влияние, но пък и Елинор умееше да убеждава по изключително ласкав начин. Но ти спомена, че има известна надежда нещата да се променят?
— Надявам се — Зиновия леко кимна, после вдигна предупредително пръст. — Все пак имай предвид, че още няма признаци Ана да се готви да тръгва, нито пък е сигурно, че ще ме пусне, ако наистина посети болния си баща. Но съм склонна да подозирам, че тя няма да иска да ме остави сама с Алексей.
— Е, не мога да я виня за това — сухо отвърна Наташа и леко вдигна вежди, подсилвайки думите си. — Този мъж е развратник от най-висока класа. — Тя потупа тънката ръка на девойката. — Пази се, детето ми.
Веждите на Зиновия също леко се повдигнаха, когато отвърна:
— О, научих се да внимавам. Всъщност се боя да излизам от стаята си, докато лакомият лешояд чака да изкълве кокалите ми.
— Имаш ли представа кога може да потегли Ана?
— Ако изобщо тръгне, това няма да е по-рано от следващата събота. Тогава тя смята да даде голям прием в чест на Иван Воронски.
— Иван Воронски? — Наташа не можеше да повярва на ушите си, сетне погледна младата жена с нараснало съчувствие. — Ох, милата ми Зиновия, наистина ми е жал за теб. Ще ми се Негово величество да те беше поставил под моя опека. Сигурна съм, че той няма представа колко близки приятелки сме всъщност, особено ако е обърнал внимание на клюките на Ана и е смятал, че се интересувам само от баща ти. Навярно е мислил, че ти прави добро, като те изпраща при Ана. В крайна сметка тя му е роднина и при нормални обстоятелства би могло да се приеме за чест да си под опеката на царска братовчедка. Цар Михаил уважаваше много баща ти и сега, когато Александър вече не е сред нас, Негово величество е решил да се погрижи за теб, така че не го съди прекалено строго, скъпа.
— Разбира се, че няма. Той вече е доказал, че е наистина загрижен. Но кажи ми, Наташа, ако Ана отпътува да види баща си, ще ми позволиш ли да се пренеса при теб?
— О, детето ми, иска ли питане? — Наташа весело се засмя. — Разбира се, че може! Наистина! Не искам и да чувам, че ще отидеш при другиго!
Камбаните от звънарната над главите им започнаха да бият и когато се умълчаха, от църквата се разнесе протяжно пеене. Двете жени се вслушаха в топлите, мелодични гласове, които сякаш ги приканваха, и те влязоха под ръка в разкошно украсената църква и застанаха в отделението за жени и деца. През слюдените прозорци, се процеждаше розов ореол, който ги обгръщаше, докато мълвяха молитвите си и се включваха в песнопенията, или слушаха напевите на свещеника и ангелските гласове на хора. Наоколо цареше мир и покой, както много други пъти, когато бяха седели в същата църква, но сега знаеха, че само двете ще се наредят да получат причастие. И двете си спомняха с топлота за Александър Зенков и всяка притискаше ръката на другата с мълчаливо разбиране всеки път, когато мислите й се насочеха към него, а очите й се изпълнеха със сълзи.
Около три часа по-късно те излязоха от църквата и видяха, че облаците са се сгъстили и небето е надвиснало смръщено над града. Свежи пръски се носеха във въздуха, донасяйки прохлада и отмора след жегата, но Зиновия замръзна в предверието в безмълвно отчаяние. Още един тоалет щеше да бъде похабен. Прецени с поглед сякаш безкрайното разстояние, което я отделяше от каретата и което бързо се изпълни с тълпи хора, изливащи се от църквите наоколо, и с безпорядъчно спрели коли. Щеше да мине доста време, преди Стенка или кочияшът на Наташа да успееха да си пробият път до входа на църквата и да ги вземат.
— Стенка е по-близо — каза Зиновия. — Може да ни вземе и двете и да те закара до твоята къща.
— Докато пътят се очисти достатъчно, за да може да мине — отбеляза Наташа, след като прецени положението, — ще трябва или да чакаме тук, или да притичаме. Като гледам небето, се съмнявам дали и в двата случая ще успеем да избегнем пороя. — Тя вдигна пелерината си, приканвайки я също да се сгуши отдолу. — Хайде да се опитаме да стигнем до твоята карета, преди да е започнало да вали сериозно.