Зиновия се реши най-сетне да посрещне неговия поглед, неотклонно вперен в нея, сетне пообъркана премигна няколко пъти, за да отърси капките от миглите си. Искаше да отлепи сарафана от гърдите си, защото усещаше как водата се стича по долчинката между тях, но се боеше да помръдне, иначе той щеше да забележи как дрехата е прилепнала по нея. Вместо това очите му се впиваха в нейните, сякаш искаше да проникне в мислите й. Като не знаеше какво търси или какво очаква, Зиновия се почувства задължена да предложи:
— Можем ли да ви откараме някъде, полковник?
— Няма нужда — отклони поканата Тирон, още потънал в мислите си. — Конят ми е наблизо.
Въпреки това той не тръгна да си ходи, а продължи да я гледа с известно объркване. Не можеше да не се чуди колко ли още страни на нейния характер очакваха да бъдат разкрити и оценени като рой скъпоценни бисери на някой бряг. Първо бе видял разгневената болярка, сграбчена от бруталния похитител, сетне лекомислената кокетка, къпеща се в страноприемницата или кацнала на прозореца. Тя се бе явила пред него като съблазнителна фея в селска носия, а сега като крехка девойка, която се нуждае от защитник. Макар да изглеждаше притеснена и потисната в последното си амплоа, Тирон си спомняше, че като я видя да пада, в него се надигна като вълна инстинктът да я пази и защитава. Реакцията му надхвърляше рационалното обяснение, защото съвсем доскоро той бе абсолютно убеден, че всички нежни, раними чувства, които един мъж може да изпитва към жените, са били изпепелени в него от предателството и измамата. Макар силно да желаеше да направи младата болярка Зиновия своя любовница, изобщо не бе убеден, че му се иска да вложи цялото си сърце в преследването й, което до този момент той наричаше за себе си разгонване.
Тирон се отърси от мислите си и се засмя, като хвърли поглед към подгизналия тоалет.
— Боя се, милейди, че никой от нас не е в състояние да помогне кой знае колко на другия, поне не по благоприличен начин.
Ако не беше толкова сигурен, че тя ще го отреже веднага, той би я поканил още сега да дойде с него до квартирата му. Там би могъл да се възползва от предимствата, да я утешава, да превърже коляното и й даде сухи дрехи. Но подобно предложение би означавало, че позволява на ниските си инстинкти да вземат надмощие там, където предпазливостта бе от жизнено значение. Трябваше да потисне желанието, за да не види как всичките надежди се сгромолясват в руини пред очите му. Тирон докосна капещата периферия на шапката си и срещна обърканите зелени очи. С едва доловима усмивка той нежно обеща:
— Друг път, Зиновия.
Обърна се рязко и се размина с Наташа точно когато тя стигна до каретата. Нахлупи по-здраво шапката си и като сви рамене под дъжда, се метна на черния си жребец и препусна в пороя, като хвърли само за миг поглед през рамо.
Наташа определено се чувстваше като удавен плъх, когато се покатери в каретата и се настани до младата жена, но рицарските подвизи на непознатия я интересуваха далеч повече от подгизналите дрехи и неминуемата настинка. Обаче Зиновия внезапно придоби крайно загрижен вид и съсредоточи цялото си внимание върху пострадалия си крак. Като забеляза притеснението на девойката, Наталия Андреевна се въздържа от любопитни въпроси, макар да имаше твърдото намерение да проучи кой е героят. Поне засега тя щеше да зачете желанието на младата си приятелка да не споделя повече.
— Скъпа Зиновия, ще бъда много разочарована, ако не си предвидила време да ми дойдеш на гости този следобед — заяви тя. — Ти остави някои дрехи, когато за последен път ми гостува с баща си, а щом не трябва да се прибираш скоро, за мен ще е голямо удоволствие да си побъбрим колкото е възможно по-дълго. Не можеш ли да отделиш малко от времето си на една стара жена?
— Мога, но само за малко — увери я Зиновия. — Иначе Ана ще ми се разсърди. Определено не искам да се върна у Тарасови, преди да се е появила, за да държи Алексей изкъсо.
— Тогава значи е решено. — Наташа кимна към подгизналия лакей. — Можем да потегляме, Йосиф, ако искаме да се измъкнем от този потоп.
Смеейки се на себе си, кочияшът потрепери в просмуканите си с вода дрехи и затвори вратата. После се покатери на капрата и като нахлупи шапка, си придаде величествен вид, а Стенка подкара впряга.
Зиновия свали обезформения кокошник от главата си и въздъхна тежко и замислено:
— Той винаги ме среща, когато изглеждам най-зле.
Макар да бе прошепнато едва доловимо, оплакването стигна до ушите на Наташа през шумното трополене на капките по покрива на каретата. Опита се да не изглежда прекалено любопитна или недискретна, но интересът й бе разпален като горски пожар след последната забележка. Не можа да се въздържи да не попита: