— Нямам нито време, нито търпение да се карам с жена с нахалство като твоето, Али Макабе — изсумтя Зиновия. Трябва да се връщам, преди княгиня Ана да е изпратила спасителен отряд да ни връща обратно.
— Не ти ли е поне мъничко любопитно къде е повел полковникът хората си, облечени така лъскаво? — попита Али, надявайки се да събуди някаква искрица интерес. — Не можем ли да ги проследим мъничко, за да видим?
— Не! — Зиновия безмилостно погреба предложението. Нямаше намерение да достави на наглия полковник удоволствието да си мисли, че тя го преследва. Та нима самата мисъл, че може да го насърчи, не я караше да потръпне. Можеше само да се удивлява на каква настойчивост бе способен той само след мъничко окуражаване.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Княз Владимир Дмитриевич Шеин беше широкоплещест, побелял, мустакат болярин с цели седемдесет години зад гърба си. Два пъти се бе женил и овдовявал и бе заченал общо седем сина. Знаеше се, че очите му шарят и той се оглежда за трета лоза, от която да събере нов плод. Не един баща охотно би предложил дъщеря си за негова съпруга с надеждата да се добере до богатствата на стареца, но княз Владимир Дмитриевич беше предпазлив и подбираше като стара вдовица, трепереща да не би нейните титли и имоти да попаднат в ръцете на някой безскрупулен мошеник. Въпреки побелялата си коса Владимир беше поне толкова жизнен, колкото мнозина мъже на половина от неговата възраст и определено изпълнен с повече желание да докаже мъжкото си можене. Видимо се гордееше с ненакърнената си мъжественост и когато бъдеше поощрен, започваше да ръси неприлични шеги и едва завоалирани намеци за своите способности, особено ако наблизо се случеше някоя млада и привлекателна девойка и той не успееше да овладее самохвалството си.
Потомците на Владимир до един бяха набити млади мъже със слабост към продължителни гуляи, свършващи с побоища и скандали. Избухваха лесно, дори един срещу друг, като и най-дребният повод им бе достатъчен да се нахвърлят върху другарите си. Най-голямо удоволствие за тях бе да победят в подобни пиянски побоища цяла армия от врагове, приятели и роднини. Да се каже за тях, че са необуздана сган, би означавало да се смекчат фактите. Но все пак в много отношения те бяха симпатични. Само дето единствено човек с изключително остро зрение би могъл да забележи къде се крият положителните им черти.
Ана Тарасова знаеше, че изкушава съдбата, като кани княз Владимир Дмитриевич и седемте му сина на приема в чест на Иван Воронски. Необузданото семейство беше достатъчно войнствено, за да съсипе цялото празненство, ако бъдеше предизвикано с нещо, но тя не се сещаше за никакъв благовиден предлог, та да отдели зърното от плявата или в случая — бащата от синовете. Наистина щеше да е цяло чудо, ако скандалжийското семейство не се проявеше по някакъв начин тази вечер и не се стигнеше до размяна на юмруци, което май, я притесняваше най-много. Единствената причина, заради която изобщо ги покани, беше да помогне на Иван в стремежа му да замести свещеника, който Владимир бе наел за частния си параклис и прогони два месеца по-късно. Иван прояви достатъчно хитрост да изслушва със съчувствие оплакванията на стареца срещу тесногръдието на калугера, който имал наглостта да го укорява за неговите уж неуместни наклонности, сред които не на последно място бе любовта му към водката. Предвид огромното богатство на Владимир Иван с цялото си сърце поддържаше идеята на Ана да покани семейството в пълен състав, да не би старецът да се оскърби от пренебрежението към синовете му.
Колкото и да се притесняваше Ана от риска да покани дивия клан, още по-голяма й се струваше угрозата от присъствието на младата й повереница. Хубостта на Зиновия можеше да привлече не само мераците на Алексей, но и неувяхващия интерес на стария Владимир Дмитриевич.
Ана нямаше никакво намерение да позволи на девойката и най-малката свобода на действие и в двете посоки. Затова се постара да я намери в спалнята й, преди да са дошли гостите, за да й внуши необходимата доза благоприличие, която щеше да се изисква от нея през цялата вечер. Нямаше да се поколебае да отстрани повереницата от празненството, стига да можеше да го направи, без да предизвика любопитните въпроси на гостите, които или познаваха Зиновия лично, или бяха чували за нея при срещите си с нейния баща.
Но чак когато Ана видя повереницата си, облечена в скъпия й тоалет, всичките й мрачни предчувствия се надигнаха като ледена топка в гърдите. Нагиздена в снежнобяла рокля, Зиновия изглеждаше ослепителна като излязла от приказките снежна кралица и върху сърцето на Ана се стовари нов, още по-тежък камък. Тя беше нахълтала в стаята на девойката без да чука и в първия момент се втрещи от хубостта на другата жена, но бързо се овладя и гордо прекоси стаята, за да я измери с поглед отблизо.